Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Какво искате да ви кажа? — леко смаяно попита Льо Нермор. — Какъв е точно въпросът ви?

— Как си обяснявате това вие?

— Ами не знам! Никога не съм долавял подобна миризма. Дори ми е малко унизително да го чуя.

— Може би аз имам обяснение. Вероятно миризмата идва от другаде, от някой шкаф, който не е у вас и в който оставяте дрехите на човека с кръговете.

— Дрехите на човека с кръговете! Но аз нямах специално облекло! Не съм докарал нещата до подобна нелепост — да обличам подобаващ костюм! Не, господин комисар. Впрочем вашите свидетели би трябвало да са ви казали, че съм бил облечен най-обикновено, като днес. Почти винаги ходя с едни и същи дрехи — памучен панталон, бяла риза, пепитено сако и шлифер. Почти никога не се обличам другояче. Какъв смисъл би имало да изляза от къщи с пепитено сако и да отида „другаде“, за да облека подобно пепитено сако, което при това мирише лошо?

— Точно това се питам.

Льо Нермор отново придоби покрусено изражение и Данглар отново го доядя на Адамсберг. Като помислиш, комисарят си го биваше да тормози хората.

— Бих искал да ви бъда от помощ — почти изблея Льо Нермор. — Но искате от мен прекалено много. Не я разбирам тази история с миризмата. Не разбирам и защо е толкова важна.

— Е, може и да не е важна.

— В края на краищата възможно е в разгара на действието, тъй като тези кръгове ми струваха много емоции, да съм излъчил нещо като „миризма на страх“. В края на краищата не е изключено. Изглежда, че подобна миризма съществува. Когато след това се озовавах в метрото, целият бях в пот.

— Както и да е — каза Адамсберг, драскайки направо по бюрото. — Забравете това. Понякога ми идват смешни фикс идеи. Можете да си вървите, господин Льо Нермор. Надявам се да намерите покой във вашето село. Понякога и това се случва.

Покой на село! Раздразнен, Данглар шумно въздъхна. Всичко го дразнеше тази сутрин у комисаря — безсмислените отклонения на мисълта му, ненужните му въпроси. Прииска му се тутакси да обърне чаша бяло. Но беше рано. Прекалено рано, въздържай се, за бога.

Льо Нермор им отправи трагична усмивка и Данглар се опита да го поуспокои, като силно му стисна ръката. Но ръката на Льо Нермор не откликна. Изгубен е, помисли Данглар.

Адамсберг се изправи, за да види как Льо Нермор се отдалечава по коридора с черната си чанта, привел гръб, по-кльощав от всякога.

— Горкият — съжали го Данглар. — Свършено е с него.

— Бих предпочел да имаше диабет — каза Адамсберг.

Адамсберг прекара края на сутринта в четене на „Идеология и общество по времето на Юстиниан“. Данглар, почти толкова изтощен, колкото и човекът с кръговете, би искал Адамсберг да спре най-сетне да мисли за него и да подхване разследването по друг начин. Чувстваше се толкова преситен от Огюстен-Луи льо Нермор, че за нищо на света не би прочел и ред от него. На всяка дума би имал чувството, че над него се свеждат обърканото изражение и мръсносиният втренчен поглед на византолога, укоряващ го за настървението му.

Към един часа Данглар влезе в кабинета на Адамсберг, който продължаваше да чете. Веднъж комисарят му бе обяснил, че чете думите една по една и една подир друга. Сега Адамсберг не вдигна глава, но чу, че Данглар влиза.

— Спомняте ли си модното списание, което намерихме в чантата на госпожа Льо Нермор, Данглар? Къде е то сега?

— Онова, което разглеждахте в камиона? Трябва да е още в лабораторията.

Адамсберг се обади в лабораторията и помоли да му донесат списанието, ако са свършили с него.

— Какво ви безпокои? — попита Данглар.

— Не знам точно. Има поне три неща, които ме безпокоят — миризмата на гнила ябълка, добрият доктор Жерар Понтийо и това списание.

Малко по-късно Адамсберг отново извика Данглар. Държеше някакъв лист в ръка.

— Това е разписанието на влаковете — каза Адамсберг. — Има един, който тръгва след петдесет и пет минути за Марсийи, родното място на доктор Понтийо.

— Но какво искате от доктора?

— Яд ме е на него, че е мъж.

— Още ли се занимавате с тази история?

— Нали ви казах, че съм бавен, Данглар? Мислите ли, че можете да хванете този влак?

— Днес ли?

— Ако обичате. Искам да знам всичко за добрия чичо доктор. Там сигурно има хора, които са го познавали, когато е бил млад, преди да отвори кабинет в Париж. Поразпитайте ги. Искам да знам. Всичко. Нещо ни убягва.

— Но как да разпитвам хората, като нямам никаква представа какво точно ви интересува?

Адамсберг поклати глава.