Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Което означава — каза Данглар, като остави вестника на масата, — че лицето, което ви се е обадило, е узнало за убийството вчера или тази сутрин и веднага се е свързало с вас. Очевидно — бързак, който при това май не си пада особено по госпожа Форестие.

— И после? — попита Адамсберг, все още седнал настрани и все още помръдващ челюсти.

— После означава, че благодарение на тази статия много хора отдавна са научили, че госпожа Форестие си има някои малки тайни. И биха могли да пожелаят и те да ги узнаят.

— Защо?

— В най-добрия случай, за да ги продадат на някой вестник. В най-лошия — за да се отърват от тъща си, да я оградят с кръг и да я припишат на новия парижки маниак. Тази мисъл може и да е споходила някои прости и измъчени глави, прекалено страхливи, за да поемат риска от открито престъпление. Откривала им се е чудесна възможност, само е трябвало да се запознаят с навиците на човека с кръговете. С няколко чаши в стомаха Матилд Форестие е била идеалният информатор.

— И после какво?

— И после можем например да се запитаме по каква случайност господин Шарл Рейер се е настанил у Матилд няколко дни преди убийството.

Данглар си беше такъв. Не се смущаваше да изтърсва подобни фрази точно пред хората, които обвиняваше в нещо. За себе си Адамсберг знаеше, че е неспособен да бъде толкова директен, и намираше за полезно, че Данглар не се страхува да засегне някого. Страх, поради който комисарят често казваше каквото и да е, само не истината. А за ченге това даваше непредвидени и невинаги добри резултати.

След това в кабинета настана дълга тишина. Данглар все още притискаше с пръст челото си.

Шарл бе очаквал капан, но не успя да скрие изненадата си. В тъмнината, която го обгръщаше, си представяше насочените към него погледи на Адамсберг и Данглар.

— Отлично — каза накрая той. — Наемател съм на госпожа Форестие от пет дни. Сега знаете точно колкото и аз. Нямам желание да ви отговарям, нито да се защитавам. Нищо не разбирам от тъпия ви случай.

— Нито аз — каза Адамсберг.

Това подразни Данглар, който би предпочел Адамсберг да не признава незнанието си пред Рейер. Комисарят бе започнал да драска върху коляното си. Което също не харесваше на Данглар — Адамсберг да стои ей така, пасивен и небрежен, без да задава никакъв въпрос, който да му позволи да поизясни нещата.

— И все пак — настоя Данглар, — защо пожелахте да живеете в нейната къща?

— Мамка му — ядоса се Шарл. — Тя дойде в хотела ми и ми предложи апартамента!

— Но вие седнахте до нея в кафенето, не е ли така? И вие й казахте, че си търсите жилище.

— Ако бяхте сляп, щяхте да знаете, че не съм способен да разпозная някого на тротоара пред кафенето.

— Смятам ви за способен да вършите сума ти необичайни неща.

— Хайде стига — прекъсна ги Адамсберг. — Къде е Матилд Форестие?

— Следи някакъв тип, който вярва в ротацията на слънчогледите.

— Добре, след като нищо не знаем и нищо не можем да направим, да оставим това — каза Адамсберг.

Този аргумент съвсем отчая Данглар. Той предложи да издирят Матилд, за да узнаят повече веднага, да поставят пост пред дома й, който да я чака да се върне, да прескочат до Океанографския институт.

— Не, Данглар, няма да правим нищо подобно. Тя ще се прибере. Затова пък трябва да поставим постове довечера на метростанциите „Сен Жорж“, „Пигал“ и „Нотр Дам дьо Лорет“, като им опишем човека с кръговете. За всеки случай. И след това да чакаме. Човекът, който мирише на гнила ябълка, ще продължи да чертае кръгове, това е неизбежно. Така че ще чакаме. Но нямаме никакъв шанс да го забележим. Той ще смени маршрута си.

Данглар стана от мястото си и захвана да прави вълнообразни движения из стаята.

— Но какво ни интересуват кръговете му, ако не той е убиецът? — каза той. — Човекът с кръговете! За какво ни е този нещастник? Трябва ни онзи, който го използва!

— На мен ми трябва човекът с кръговете. Така че продължаваме да го търсим.

Данглар съвсем се потисна. Щеше да му е нужно много време, за да свикне с Адамсберг.

Шарл долавяше напрежението в стаята. Усещаше смътното объркване на Данглар и нерешителността на Адамсберг.

— Между другото, господин комисар — каза Шарл, — кой от двама ни се придвижва слепешката?

Адамсберг се усмихна.

— Не знам — каза той.

— Заради тази история с анонимното обаждане предполагам, че ще трябва да остана на ваше разположение, както се казва — продължи Шарл.

— Какво да ви кажа — рече Адамсберг. — Във всеки случай с нищо няма да попречим на работата ви. Не се безпокойте.