Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Защото той е убиецът, така ли, Адамсберг?

— Не знам.

— Колко пъти на ден казвате „не знам“ и „може би“?

— Не знам.

— В течение съм на всичко, което сте направили досега, и то не е никак малко. Но все пак, когато ви види, човек се пита. Пита се сигурен ли сте, че мястото ви е в полицията.

— Абсолютно. А и не правя само това.

— Тъй ли? Какво друго правите?

— Ами например драскам си.

— Какво си драскате?

— Листа на дървета и листа на дървета.

— И това ви е интересно? Защото мен би ме отегчило до смърт.

— А рибите да не са по-интересни?

— Ама какво имате всички против рибите? И защо не си драскате лица? Все е по-забавно.

— По-нататък. Много по-нататък или никога. Започва се от листа на дървета. Всеки китаец ще ви го каже.

— По-нататък… Вече сте на четирийсет и пет години, нали?

— Да, ама не ми се вярва.

— Виж ти, и аз съм така.

И после, понеже Матилд носеше в джоба си бутилчица с коняк и понеже бе много захладняло, тя каза, че сме транш втори и всичко се проваля, и като нищо можем да му пийнем малко.

Когато решетките на метрото се спуснаха, човекът с кръговете още не бе идвал. Но Адамсберг бе имал време да разкаже на Матилд, че малката му любима е предала богу дух някъде по света и че той дори не е бил там, за да направи нещо по въпроса. Матилд намери историята за завладяваща. Тя каза, че е срамно да се остави малката да предаде богу дух, че познава света като петте си пръста и че ще разбере дали малката е погребана с маймунката си, или без. Адамсберг чувстваше главно, че е пиян като свиня, защото нямаше навик да пие. И не успяваше да произнесе правилно „Уахигуя“.

Някъде по същото време Данглар беше в кажи-речи същото състояние. Четиримата близнаци го караха да изпие голяма чаша вода, за да разтворел алкохола, така казваха. Освен четиримата близнаци имаше и едно петгодишно момченце, което спеше, свито на кравай на коленете на Данглар и за него капитанът не бе посмял да каже на Адамсберг. Него жена му бе направила със синеок мъж, това се набиваше на очи, и един ден го бе оставила на Данглар, заявявайки, че най-добре малките да са си заедно. Две двойки близнаци, плюс едно единично, вечно зашито за коленете му, общо правеха пет и Данглар се боеше, че ако си признае, ще го вземат за кръгъл глупак.

— Ама че сте досадни, вечно искате да ме разтваряте — каза Данглар. — А ти — обърна се той към първото момче от близнаците, — не намирам за много забавно да си наливаш бяло вино в пластмасови чаши под предлог, че искаш да проявиш разбиране към мен или че така било по-шик, или че не те е страх от бяло вино в пластмасови чаши. На какво ще заприлича къщата, ако навсякъде се търкалят пластмасови чаши? За това помисли ли, Едуар?

— Не е за това — отвърна момчето, — а заради вкуса и защото омекваш после.

— Не искам и да знам — каза Данглар. — Ще омекваш, ако господин виконт Дьо Шатобриан и деветдесет момичета ти покажат пътя и станеш ченге, добре облечено отвън и разложено отвътре. Ще се учудя, ако успееш. Дали да не направим една тайна сбирка тази вечер?

На тайните си сбирки Данглар и момчетата му обсъждаха полицейското злободневие. Понякога сбирките траеха часове и момчетата ги обожаваха.

— Представете си — започна Данглар, — че Кръстителят се измете и ни остави сами да се оправяме с цялата гнус. Това толкова ме изнерви, че в три часа вече бях пиян. Във всеки случай няма съмнение, че около предишните кръгове и около кръга на мъртвата е писал един и същи човек.

— „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“ — изрецитира Едуар. — Или: „Едуар, Едуар, какво правиш в този бар?“. Или: „Виолет яде сладолед в кабриолет“. Или…

— Стига, моля ти се — каза Данглар. — Да, „Виктор, какъв позор…“, това си мирише на порок и на смърт, и на заплаха, и на нещастие, и на каквото искаш. Адамсберг пръв го усети. Но достатъчно ли е, за да обвиниш човека? Графологът е категоричен — не е луд, не е дори неуравновесен, образован е, едновременно устремен към успеха и неосъществен, агресивен и прикрит — това са негови думи. Каза също: „Човекът е вече на възраст, изживява криза, но се владее. Настроен е песимистично, обсебен е от смъртта, следователно от вечността. Или пък е неудачник на път да успее, или е преуспял човек на път да се провали“. Графологът си е такъв, милички, обръща всичките си фрази като ръкавици, насочва ги ту насам, ту натам. Например не би могъл да говори за желанието за надежда, без да каже нещо за надеждата на желанието и тъй нататък. На момента изглежда интелигентно, но после си даваш сметка, че не си разбрал кой знае какво. Освен че досега всички кръгове са направени от един и същи човек, разумен и нормален, на път да успее или да се провали. Но дали мъртвата е поставена във вече очертания кръг впоследствие, това момчетата от лабораторията казват, че нямало как да се определи. Можело да е така, можело и да е иначе. Това отговор на химик ли е, кажете ми? А и трупът не се старае особено да помогне. Значи това е труп на кукла, гладка като порцелан, без никакви любовни драскотини, без семейна патология, без парична невроза, без нечестиви наклонности, без нищо. Само вълнени чилета и вълнени чилета, почивки в Турен, поли до глезените и солидни обувки, тефтерче за записки и сума ти сухари със стафиди в кухненския бюфет. Които, между другото, споменава в тефтерчето си: „Невъзможно е да се яде сухар в службата, навсякъде падат трохи и шефката забелязва“. И т.н. Ще кажете: ама какви ги е вършила навън снощи? Връщала се от среща с братовчедка си, която работи на едно гише на метростанцията „Люксанбур“. Често е ходила при нея, седяла в стайчето, хапвали си чипс и плетяла ръкавици, които продавала в магазина, след това се прибирала пеш, явно по улица „Пиер и Мари Кюри“.