Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Вероятно вече бе наближил управлението, но не беше сигурен, разбира се. То не фигурираше сред сградите, чието местоположение бе установил със сигурност. Трябваше да пита. Шарл вървеше бавно и колебливо прекарваше края на бастуна си по тротоара. Щеше да се изгуби на тази улица, несъмнено. Защо Матилд го бе изпратила тук? Започваше да изпитва огромна умора. А появеше ли се огромната умора, след нея идваше и яростта, разпространяваше се на смъртоносни пристъпи от дъното на стомаха до гърлото му, за да изпълни след това целия му мозък.

По същото време и Данглар наближи управлението. Чувстваше се зле, яко го цепеше главата. Видя исполинския слепец, закован недалеч от входа, лепнал на лицето си изражение на високомерно отчаяние.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Данглар. — Да не сте се изгубили?

— А вие? — отвърна Шарл.

Данглар прекара ръка през косата си.

Гаден въпрос. Дали се беше изгубил?

— Аз не — каза той.

— Напротив — настоя Шарл.

— Що не си гледате работата? — сопна се Данглар.

— А вие що? — рече Шарл.

— По дяволите — каза Данглар. — Оправяйте се сам.

— Търся полицейското управление.

— Работя в управлението. Ще ви заведа. За какво ви е управлението?

— За човека с кръговете — отвърна Шарл. — Трябва да се видя с Жан-Батист Адамсберг. Той ви е началник, нали?

— Чиста истина — каза Данглар. — Но кой знае дали е дошъл. Може още да се рее някъде. Идвате да му съобщите нещо или да се посъветвате с него? Защото е добре да знаете, че началникът никога не дава съвети, все едно дали сте му ги поискали, или не впрочем. Тъй че, ако сте журналист, по-добре идете при колегите си, ей там. Цяла банда се е събрала вече.

Междувременно стигнаха до входната врата. Шарл се спъна в едно стъпало и Данглар го подкрепи. Шарл усети как към мъртвите му очи зад очилата се надига бързотечен гняв. Каза бързо:

— Не съм журналист.

Данглар се намръщи и прекара пръст по челото си, макар да знаеше, че главоболието няма да му мине, ако го натисне с пръст.

Адамсберг беше дошъл. Данглар не можеше да каже, че се е настанил на бюрото си, нито дори че е седнал. Комисарят просто се беше поставил там, твърде лек за големия фотьойл и твърде наситен за светлия бяло-зелен декор.

— Господин Рейер иска да говори с вас — обяви Данглар.

Адамсберг вдигна очи и остана по-поразен и от вчера от лицето на Шарл. Матилд беше права — хубостта на слепеца бе изумителна. А Адамсберг се възхищаваше от красотата на другите, макар да се бе отказал да я желае за себе си. Не си спомняше впрочем някога да е искал да бъде на мястото на някой друг.

— Останете, Данглар — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

Шарл потърси пипнешком фотьойл и седна.

— Матилд Форестие — обяви той — няма да може да ви придружи довечера на метростанцията „Сен Жорж“, както ви е обещала. Това е съобщението, което трябваше да ви предам.

— И как си представя, че ще позная човека с кръговете, след като само тя го е виждала?

— Ще ви кажа как — усмихна се Шарл. — Помоли ме да я заместя, защото според нея човекът оставя след себе си лека миризма на гнила ябълка. Каза, че трябвало само да чакам с вирнат нос, да дишам дълбоко и съм щял да бъда първокласно куче, специализирано по гнилите ябълки.

Шарл сви рамене.

— Разбира се, и дума не може да става. Понякога тя е прекалено нелюбезна.

Адамсберг изглеждаше притеснен. Беше се обърнал настрани, подпрял крака на пластмасовото кошче и положил лист хартия на бедрото си. Имаше вид на човек, който всеки миг ще започне безгрижно да си рисува, но Данглар усещаше, че не беше така. Лицето на Адамсберг бе по-мургаво от обикновено, носът — по-остър, зъбите се стискаха и отпускаха.

— Да, Данглар — каза той тихо. — Нищо не можем да направим, ако госпожа Форестие не води хорото. Според вас не е ли странно?

Шарл понечи да си тръгне.

— Не, господин Рейер, останете — каза Адамсберг със същия тон. — Неприятно ми е да ви кажа, но сутринта имах едно анонимно обаждане. Един глас ме попита: „Чели ли сте статията, която излезе преди два месеца във вестник «Пети район в пет страници»? Като я прочетете, господин комисар, попитайте онези, които знаят, за какво става дума“. И затвориха. Е, ето го вестничето, намерих го. Клюкарско издание, но има доста читатели. Вземете, Данглар, прочетете ни статията, горе на страница втора. Знаете, че чета лошо.

Че част от журналистите се занимават с деянията на един нещастен ненормалник, ограждащ с тебешир стари капачки от бирени шишета, на което е способно всяко срещнато дете, само показва, уви, жалката представа за журналистическия занаят на немалко наши колеги. Но че и учените се намесват в играта, говори зле за френската наука. Вчера изтъкнатият психиатър Веркор-Лори посвети цяла колона на тези незначителни случки. И това не е всичко. Из квартала ни се носи мълвата, че Матилд Форестие, известна в целия свят с работата си с подводната фауна, на свой ред е обърнала поглед към този, който така добре забавлява обществото. Тя, изглежда, е стигнала дотам да се запознае с него и дори го е придружавала в някои от нелепите му нощни обиколки, така че в момента е единствената, разбудила „мистерията на кръговете“. Голяма работа е свършила! Впрочем тя сама е разкрила тайната си на една добре полята вечер във „Вкусния бульон“, когато празнувала излизането на последната си книга. Вярно е, че нашият район винаги се е гордял с тази своя прочута и дългогодишна обитателка, но дали госпожа Форестие няма да направи по-добре да харчи държавните пари за своите скъпи риби, а не за да преследва някакъв най-вероятно злосторен глупак, неуравновесен маниак, когото инфантилното неблагоразумие на дамата рискува да привлече и в нашия квартал, досега пощаден от автора на кръговете? Съществуват риби, допирът до които убива. Госпожа Форестие знае много по този въпрос и ние няма да й даваме урок. Но какво знае за опасните градски риби? Не рискува ли, като насърчава подобни деяния, да размъти водата? И защо се опитва да издърпа тази уловена в мрежите й плячка в сърцето на нашия район, предизвиквайки законното неудоволствие на жителите му?