Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Не се безпокоя за работата си, господи комисар.

— Знам. Просто казвам.

Шарл чу шум от плъзгащ се по хартия молив и предположи, че комисарят рисува, докато говори.

— Не знам как един слепец би могъл да извърши убийство. Но съм заподозрян, нали?

Адамсберг направи уклончив жест.

— Да кажем, че зле сте избрали момента, в който да се настаните у Матилд Форестие. Да кажем, че по една или друга причина наскоро сме се интересували от нея и от това, което знае, ако не е скрила нещо впрочем. Данглар ще ви обясни. Данглар е неимоверно интелигентен. Човек си отпочива, като работи с него. Да кажем също, че сте малко по-зъл, отколкото би трябвало, което не улеснява нещата.

— Защо мислите така? — попита Шарл и се усмихна — със зла усмивка, отсъди Адамсберг.

— Госпожа Форестие ми каза.

Шарл за пръв път като че ли се разтревожи.

— Да, тя ми каза — повтори Адамсберг. — „Зъл е като куче, но ми харесва.“ Вие също я харесвате. Защото Матилд действа на хората благотворно, кара очите им да блестят като излъскани. Така им действа. Виж, Данглар не я харесва, вярно е. Сърди й се по причини, които сам ще ви обясни. Дори се изкушава да й навреди по някакъв начин. Намира за странно, че Матилд дойде в управлението и ми разказа за човека с кръговете и с гнилата ябълка доста преди убийството. И е прав, много е особено. Дори гнилата ябълка е особена. Тъй или инак не ни остава друго, освен да чакаме.

Адамсберг пак започна да рисува.

— Тъй, тъй — каза Данглар. — Не ни остава друго.

Не беше в добро настроение, когато изпрати Шарл до улицата.

Отново тръгна по коридора, като си мърмореше нещо с все още опрян в челото пръст. Ами да, сърдеше се на Матилд заради тялото си във формата на кегла, защото знаеше, че Матилд е от ония жени, които не биха спали с тела във формата на кегли. Затова му се щеше да е виновна за нещо. А и тази история със статията идваше съвсем навреме. Със сигурност щеше да заинтересува малките. Обаче след грешката с девойката от бижутерийния магазин се бе заклел да работи само с доказателства и факти и с нито една от гадостите, които ви се мотаят из главата. Така че трябваше да внимава с Матилд.

Шарл продължи да нервничи през цялата сутрин. Разтрепераните му пръсти с мъка улучваха дупчиците.

Матилд също се ядосваше. Беше изтървала човека със слънчогледите. По най-идиотския начин — човекът просто скочи в едно такси, а тя се озова насред площада пред Операта разочарована и объркана. През транш първи веднага щеше да обърне една наливна. Но през транш втори не трябваше да взема нещата на сериозно. Да проследи някой друг? Който и да е? Защо не? От друга страна, наближаваше пладне, а тя бе близко до службата на Шарл. Можеше да мине и да го покани на обяд. Беше се държала малко грубо с него сутринта, под предлог, че през транш втори може да говори каквото й хрумне, и имаше желание да поправи нещата.

Сложи ръка на рамото на Шарл точно когато той излизаше от сградата на улица „Сен Марк“.

— Гладна съм — рече Матилд.

— Съвсем навреме идвате — каза Шарл. — Всички ченгета на земята мислят за вас. Сутринта е имало нещо като донос срещу вас.

Матилд седеше на пейката в дъното на ресторанта и нищо в гласа й не показваше, че новината я е притеснила.

— Все пак де — настоя Шарл. — Ченгетата спокойно могат да помислят, че вие сте били най-добре поставена, за да помогнете на убиеца. Само вие сте могли да му посочите времето и мястото, където да намери необходимия му кръг. Дори сте напълно подходяща за извършител на убийството. С идиотските си мании, Матилд, ще ни навлечете големи неприятности.

Матилд се разсмя и поръча купища храна. Вярно се оказа, че била гладна.

— Забележително! — възкликна тя. — Непрекъснато ми се случват необикновени неща. Такава ми е съдбата. Тъй че едно в повече или в по-малко… Онзи ден във „Вкусния бульон“, сигурно е било през транш втори, та бях пийнала повече и сигурно съм надрънкала куп дивотии. Между другото нямам много ясен спомен от вечерта. Ще видите, че Адамсберг ще разбере и няма да тръгне да търси невъзможното на края на света.

— Мисля, че го подценявате, Матилд.

— Аз не мисля така — отвърна Матилд.

— Подценявате го. Впрочем много хора го подценяват, но не и Данглар. Нито аз. Знам, Матилд. Гласът на Адамсберг е като сън, люлее ви, омагьосва ви и ви приспива. Умът му приютява далечни образи и нестройни мисли, но е насочен към неотвратимото решение, за което може би само той се досеща.

— Може ли все пак да си хапвам? — попита Матилд.