Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Естествено. Трябва да знаете, че Адамсберг не напада, а ви преобразява, заобикаля ви, минава зад вас, отдалечава се, но в крайна сметка ви обезоръжава. Адамсберг не може да бъде нито преследван, нито заловен, дори не от вас, кралице Матилд. Винаги ще ви се изплъзва чрез своята мекота или чрез внезапното си безразличие. Така че за вас, за мен, за който и да е той може да бъде благотворен или смъртоносен като слънце. Зависи как ще се изложите на лъчите му. А за убиеца е ужасяващ противник, да го знаете. Ако аз бях извършил убийство, щях да предпочета ченге, за което мога да се надявам, че ще реагира, ченге, което да не се стича като вода и после внезапно да става твърдо като камък. Адамсберг тече и се втвърдява, устремен към целта си като към устие. И значи вътре убиецът може и да се удави.

— Цел ли? Що за глупост е да имаш цел? Само хлапетата имат цел — каза Матилд.

— Може би иска да открие прословутия лост, с който се повдига светът, или окото на циклона — още едно око, Матилд — където нещата са други, където може би са събрани знанието и крехката вечност. Не сте ли мислили за това, Матилд?

Матилд бе спряла да яде.

— Изумявате ме, Шарл, наистина. Казвате всичко това с апломба и метафорите на свещеник, а сте разговаряли с него само един час тази сутрин.

— Превърнал съм се в куче, Матилд — изръмжа Шарл. — Куче, което чува повече от човеците и подушва повече от човеците. Мръсно куче, което може да измине хиляди километри по права линия, за да се върне вкъщи. Така че и аз знам някои неща, макар да не следвам пътищата на Адамсберг. Толкова са допирните ни точки. Аз се смятам за най-интелигентния човек на тази земя, гласът ми е металически и скърца. За разлика от неговия. Гласът ми реже, усуква, а мозъкът ми функционира като гадна машина и сортира данните и знанието за всичко. От цели и устия не разбирам. Нито притежавам простодушието или силата да си представям, че циклоните имат очи. Отказал съм се от тези глупости, прекалено съм изкушен от злобното желание да отмъщавам, за да се утешавам за безсилието си. А Адамсберг няма нужда да се разсейва, за да живее, разбирате ли ме? И си живее, като впрочем смесва всичко, големите идеи и дребните подробности, впечатленията си и реалността, словото и мислите. Детските вярвания и старческата философия. Вярно е обаче, че е опасен.

— Изумявате ме — повтори Матилд. — Не бих казала, че съм мечтала за син като вас, ако бях, щях да се притеснявам до смърт. Обаче ме изумявате. Започвам да разбирам защо не ви дреме за рибите.

— Сигурно сте права да обичате тези хлъзгави твари с кръгли очи, които дори не могат да ви нахранят. Аз лично не бих се разстроил, ако всичките риби на света измрат.

— Имате дарбата да ми внушавате идеи, невъзможни за транш втори. Дори на вас са ви неприятни, целият сте в пот. Не се тревожете толкова за Адамсберг. Той все пак е мил човек, не е ли така?

— Мил е — съгласи се Шарл. — И казва твърде много мили неща. Това би трябвало да ви притеснява.

— Изумявате ме, Шарл — потрети Матилд.

Веднага след като обядва, Адамсберг реши да опита нещо.

Вдъхновен от примера на тефтерчето, намерено у мъртвата, той купи малък бележник, който се побираше в задния джоб на панталона му. Така че ако му хрумнеше нещо интересно, можеше начаса да си го запише. Не че очакваше чудеса. Но си казваше, че като изпише бележника, общият ефект би се оказал полезен и написаното би му осигурило достъп до собствените му мисли.

Засега имаше чувството, че никога не бе живял до такава степен ден за ден. Вече многократно бе забелязвал това — колкото повече грижи имаше, колкото по-сериозни бяха те и колкото по-спешно решение изискваха, толкова по-вяло работеше мозъкът му. В такива дни живееше машинално, нехайно отчужден от света, свалил от себе си и мисли, и качества, с опустяла душа, кухо сърце и ум, настроен на най-късите вълни. Адамсберг добре познаваше, но зле владееше това свое състояние, това необятно безразличие, което обезсърчаваше обкръжението му. Безгрижно освободен от проблемите на планетата, той се чувстваше спокоен и по-скоро щастлив. Но с течение на времето безразличието нанасяше дискретни поражения, като неусетно обезцветяваше околния свят. Съществата ставаха прозрачни и напълно еднакви поради своята отдалеченост. Докато накрая, достигнал върха на безпричинното си равнодушие, самият той не се почувстваше безплътен и съвършено маловажен, докато не се понесеше по течението на чуждото всекидневие, толкова по-склонен да оказва дребни услуги на другите, колкото по-чужди му се струваха те. Рутината на тялото му и на механичния му говор осигуряваше безпроблемното отминаване на дните, но него го нямаше за никого. Така, лишен от самия себе си, Адамсберг не се тревожеше за нищо и в главата му не се оформяха никакви мисли. Тази незаинтересованост не притежаваше дори паническия привкус на вакуума, тази душевна апатия не носеше дори неизлечимите мъки на скуката.