Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Може би пък Матилд се боеше, че полицията ще й създава неприятности, и се опитваше по този начин да стане недосегаема? Да му подскаже, че ако досажда на майката, ще натъжи дъщерята? Не. Матилд не беше такава. Повече не трябваше да говорят на тази тема и толкова. Трябваше да остави Камий там, където се подвизаваше, и да продължи разследването около госпожа Форестие, без да се отклонява от маршрута си. Ето това каза съдебният следовател следобед: „Без да се отклонявате от маршрута си, Адамсберг“. Какъв маршрут? Маршрутът предполага план, насочен към бъдещето, а този път Адамсберг планираше по-малко от всякога. Стоеше и чакаше човека с кръговете. Този човек сякаш не тревожеше много хора. Но за него беше създание, което се кикотеше нощем и гримасничеше през деня. Създание трудно уловимо, прикрито, загнило, мъхнато като нощна пеперуда, с противни мисли, от които Адамсберг го побиваха тръпки. Как можеше Матилд да го нарича „безобиден“ и истински да се забавлява, като проследява смъртоносните му кръгове? Това, разбира се, беше, каквото и да разправяше, непредвидимата и своенравна Матилд. Как можеше обаче Данглар, мъдрият и задълбочен Данглар, да го оневинява, да го прогонва от мислите си, след като той се бе вкопчил в мислите на Адамсберг като злотворен паяк? Или може би грешеше той, Адамсберг? Все едно. Не бе способен на друго, освен да върви по течението. И каквото и да се случеше оттук нататък, щеше да върви към този смъртоносен човек. Така че няма как да не го види, налага се да го види. Може би като го види, ще си промени мнението. Засега ще трябва да изчака. Докато човекът с кръговете сам дойде при него. Вдругиден. Може би вдругиден ще има нов кръг.

Наложи се да чака още два дни, сякаш човекът с кръговете си спазваше правилото да не работи в края на седмицата. Във всеки случай той отново грабна тебешира чак в понеделник.

Един патрулиращ полицай откри синия кръг на улица „Кроа Нивер“ в шест часа сутринта.

Този път Адамсберг придружи Данглар и Конти.

Беше пластмасова фигурка на къпещо се бебе, не по-голяма от палец, която се губеше в огромния кръг и правеше потискащо впечатление. Каквато беше и целта, каза си Адамсберг. Данглар явно мислеше същото.

— Този кретен ни предизвиква — рече той. — Да огради човешка фигурка след онзиденшното убийство… Кой знае колко време му е трябвало, за да намери тази кукла, освен ако сам не я е донесъл. Което впрочем не би било честно.

— Не е кретен — каза Адамсберг, — ами гордостта му е наранена и се опитва да завърже разговор.

— Разговор ли?

— Да общува с нас, ако предпочитате. Издържа пет дни след убийството, повече, отколкото смятах, че ще издържи. Променил е маршрута си и е станал неуловим. Обаче започва да говори, да казва: „Знам, че е имало убийство, не се боя от нищо и ето ви доказателството“. И тъй нататък. Сега вече няма причина да спре да говори. Тръгнал е по наклонената плоскост. Разговорливата плоскост. Вече не е достатъчен сам на себе си.

— Има нещо необичайно в този кръг — каза Данглар. — Не е направен като предишните. Почеркът е същият, няма съмнение. Но е подходил по друг начин, какво ще кажеш, Конти?

Конти поклати глава.

— Предишните кръгове — продължи Данглар — бяха очертани наведнъж, все едно че се е придвижвал в кръг и е рисувал, без да спира. А тази нощ е направил два полукръга, които се съединяват, сякаш първо е нарисувал единия, после другия. Не вярвам да е изгубил рутината си за пет дни.

— Вярно — усмихна се Адамсберг. — Проявил е небрежност. Веркор-Лори ще я намери за много интересна и ще е прав.

На другата сутрин Адамсберг се обади в управлението веднага щом се събуди. Човекът бе нарисувал поредния си кръг в Пети район, на улица „Сен Жак“, кажи-речи на две крачки от улица „Пиер и Мари Кюри“, където бе удушена Мадлен Шатлен.

Разговорът продължава, помисли си Адамсберг. Нещо като: „Нищо няма да ми попречи да начертая един кръг близо до мястото на убийството“. И ако не е начертал кръга си на самата улица „Пиер и Мари Кюри“, то е просто проява на деликатност, на добър вкус. Човекът явно е изискан.

— Какво има в кръга? — попита Адамсберг по телефона.

— Намачкана магнетофонна лента.

Докато слушаше обясненията на Маржелон, Адамсберг преглеждаше пощата си. Погледът му бягаше по писмо от Кристиан, богато на страст и бедно на съдържание. Напускам те. Егоист. Не желая да те виждам. Гордост. И тъй нататък на шест страници.

Хубаво, ще видим довечера, каза си той, убеден, че е егоист, но и установил от опит, че хората, които наистина ви напускат, не се хабят да ви пишат писма от шест страници, а се измъкват без много приказки, както бе направила малката му любима. Както и че онези, които се разхождат с подаваща се от джоба дръжка на пистолет, никога не се самоубиват — нещо подобно беше казал един поет, чието име не знаеше. Следователно Кристиан щеше да се завърне с множество изисквания. Предстояха усложнения. Докато беше под душа, Адамсберг си обеща да не бъде прекалено противен и да не забрави да помисли по въпроса довечера, ако се сетеше.