Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Изплю малко тютюн, порови из библиотеката и подаде на Адамсберг дебел том: „Субективните зони на съзнанието“ от Реал Лувнел. Реал, канадско име. Адамсберг се запита дали това име не му говори нещо. Никакъв спомен не изплува от паметта му, дори смътен.

— Бил е лекар — уточни Клеманс през зъби. — Изглежда, че е истински мозък, сериозно. Не знам дали можете да се мерите с него. Не че искам да ви обидя, но трябва доста да се помъчиш, за да го разбереш. Матилд успява. Освен това знам, че живее сам с дванайсет лабрадора. У тях сигурно вони. Исусе.

Клеманс вече не се държеше възпитано. Толкоз й беше. Сега отново се правеше на кварталната идиотка. Внезапно попита:

— А при вас как е, интересен ли ви е човекът с кръговете? Правите ли нещо от живота си? Или и вие нямате никаква перспектива като всички останали?

Тази старица накрая щеше да го притесни. Не че въпросите й го смущаваха — бяха най-обикновени въпроси. Обаче дрехите, устните, които не се разтваряха, ръцете, облечени с ръкавици, за да не цапат диапозитивите, папагалското дрънкане — всичко това не му беше никак приятно. Нека добрата Матилд да се оправя с Клеманс. Той нямаше желание да й се меси. Получил си бе информацията и повече нямаше работа тук. Поради което се измъкна заднешком, мърморейки някакви любезности, колкото да не я обиди.

Без да бърза, Адамсберг намери адреса и телефонния номер на Реал Лувнел. Кресливият глас на свръхвъзбуден мъж му отговори, че приема да се видят същия следобед.

У Реал Лувнел наистина вонеше на кучета. Самият той не спираше да мърда и беше толкова неспособен да седи мирно на стола си, че Адамсберг се запита как успява изобщо да напише нещо. По-късно научи, че Лувнел диктува книгите си. Докато охотно отговаряше на въпросите на Адамсберг, Лувнел вършеше още десет други неща — изпразваше пепелника, подреждаше книжа в една кошница, секнеше се, подсвиркваше на едно от кучетата, потропваше по пианото, затягаше си колана, сядаше, ставаше, затваряше прозореца, прекарваше ръка по креслото. Дори муха не би могла да проследи действията му. Да не говорим за Адамсберг. Нагаждайки се доколкото може към тази трепетна природа, комисарят се опитваше да запамети информацията, която избликваше от извънредно сложните фрази на Лувнел, като правеше истинско усилие да не се разсейва от гледката на човека, чийто лик красеше всички стени, както и от стотиците закарфичени за стените снимки на малки лабрадорчета или на голи момченца. Чуваше Лувнел да разправя, че Матилд щяла да бъде още по-велика и по-задълбочена, ако поривите й не я отклонявали от първоначалните й проекти, че двамата се познавали от университета, че във „Вкусния бульон“ била абсолютно пияна, че разбунила клиентите с приказките си, като казала, че човекът с кръговете и тя били страхотни приятели, направо като дупе и гащи, и че никой освен тя и той не разбирал „метафоричното възраждане на тротоарите като ново научно поле“. Казала също, че виното е добро и че искала още, че била посветила на човека с кръговете последната си книга, че самоличността му не била никаква мистерия за нея, но че мъчителното съществуване на този мъж ще остане нейна тайна, неин „матилдеизъм“. Като „езотеризъм“. „Матилдеизъм“ е нещо, което не се споделя с никого и което всъщност не представлява обективен интерес.

— Тъй като не можах да прекъсна този потоп, напуснах ресторанта, без да узная нищо повече — заключи Лувнел. — Матилд ме притеснява, когато е пила. Сякаш се разтваря, става обикновена, шумна и обзета от единственото желание да бъде обичана, на всякаква цена. Не бива да давате на Матилд да пие, никога. Чувате ли?

— Имаше ли някой наоколо, когото приказките й да заинтересуват?

— Спомням си, че клиентите се смееха.

— Защо според вас Матилд следи хората по улиците?

— Най-общо казано, за да си попълни колекцията от местни забележителности — отвърна Лувнел, подръпвайки крачола на панталона си, после късите си чорапи. — Бих могъл да кажа, че със своите жертви, уловени случайно по улиците, прави като с рибите — преследва ги и ги описва във фишове. Но всъщност е точно обратното. Драмата на Матилд е, че тя е способна да отиде да живее сама на дъното на морето. Вярно, че е превърнала тази способност в своя професия, че е неуморима изследователка, учен от голяма класа. Но всичко това няма никакъв смисъл за нея. Това, което я изкушава, е огромната и лична територия под водата. Матилд е единственият познат ми водолаз, който държи да се гмурка самостоятелно, а това е крайно опасно. „Искам да поема всеки риск и да узная всичко сама, Реал, така казва, и да потъна, когато пожелая, на дъното на бездната, при корените на света.“ Така е. Матилд е частица от вселената. Тъй като не може да се разтвори, за да се слее с нея, тя е решила да я изучава, за да я възприеме, в най-големите й физически размери. Само че всичко това прекалено я отдалечава от хората и тя го знае. Защото у Матилд има и един немалък запас от доброта или, ако щете, от дарба, която остава незадоволена. Поради което от време на време Матилд изплува на повърхността и се отдава на това друго изкушение, онова, което я тегли към хората, хората, казвам, не човечеството. Тогава тя се сдобрява с милионите малки и незабележими стъпки, които правят тези хора, докато крачат по земната кора. И стига докрай, като всяка частица поведение, до която се докопва тук или там, й се струва истинско чудо. Което запомня, записва, матилдизира. Пътьом си хваща някой любовник, защото Матилд е влюбчива. А после, като се насити на всичко това, когато реши, че достатъчно е обичала ближните си, отново се потапя във водата. Ето затова следи хората по улиците. За да се запаси с пърхане и поклащане, с пърхане на мигли и поклащане на ханшове, преди да хвърли на необята предизвикателството на своята самота.