Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Разбираемо е — каза Адамсберг. — Защо го наричате „жаден“, когато говорите за него? Странно, Лувнел използва същата дума. Във всеки случай с всички тези приказки във „Вкусния бульон“ сте си направили страхотна реклама. Достатъчно би било човек да се обърне към вас, за да научи нещо повече по въпроса.

— Но защо ви е това?

— Вече ви казах. Маниите на човека с кръговете са подтик към убийство.

Докато казваше „мании“ за по-бързо, Адамсберг си спомни какво му бе обяснил Веркор-Лори. Че като цяло човекът не притежава характеристиките на маниака. И това го задоволяваше.

— Не сте ли имали някой по-особен посетител след нощта във „Вкусния бульон“ и статията във вестника? — подзе Адамсберг.

— Не — каза Матилд. — Впрочем би могло да се каже и че всичките ми посетители са по-особени.

— След онази вечер следила ли сте човека с кръговете?

— Естествено, много пъти.

— И никой ли нямаше наоколо?

— Не съм забелязала да има. Всъщност изобщо не ме е било грижа.

— А вие? — попита Адамсберг, като се обърна към Шарл Рейер. — Какво правите тук?

— Придружавам госпожата, господин комисар.

— Защо?

— За разнообразие.

— Или за да узнаете малко повече. А ми бяха казали, че когато се гмурка, Матилд Форестие се гмурка сама, в противоречие на законите на професията. Не й е в навиците да си наема придружител, който да я пази.

Слепият се усмихна.

— Госпожа Форестие беше ядосана. Попита ме дали искам да видя нещо. Приех. Това ми уплътнява края на деня. Но и аз съм разочарован. Прекалено бързо я разкрихте.

— Не се хващайте на тази въдица — усмихна се Адамсберг. — Тя има още много лъжи в резерва. Вие например знаехте ли за статията във вестника на Пети район?

— Не е публикувана на Брайловата азбука — изръмжа Шарл. — Обаче да, знаех за нея. Доволен ли сте? А вие, Матилд, изненадана ли сте? Уплашена ли сте?

— Изобщо не ми пука — рече Матилд.

Шарл сви рамене и пъхна пръсти под черните си очила.

— Някой се беше разприказвал в хотела — продължи той. — Един клиент във фоайето.

— Виждате ли — обърна се Адамсберг към Матилд. — Информацията се разпространява бързо. Стига дори до тези, които не могат да четат. Какво каза клиентът във фоайето?

— Нещо като: „Великата морска дама пак се е развилняла! Хванала се е с лудия със сините кръгове!“. Само това узнах. Не беше нещо особено.

— Защо си признавате така охотно, че сте били в течение? Това може да ви причини неприятности. Знаете, че положението ви не е съвсем ясно. Нанесли сте се у Матилд най-случайно и нямате алиби за нощта на убийството.

— И това ли знаете?

— Разбира се. Данглар си гледа добре работата.

— Ако не си бях признал сам, щяхте да се поинтересувате и да научите. По-добре да си спестя неудобството да ме хванете в лъжа, нали?

Устните на Рейер се бяха разтеглили в злата усмивка, която сякаш искаше да сдъвче цялата вселена.

— Само че — додаде той — аз не знаех, че жената, която ме заговори в кафенето на улица „Сен Жак“, е госпожа Форестие. По-късно направих връзката.

— Да — рече Адамсберг, — вече ми казахте това.

— Вие също се повтаряте.

— Винаги е така в някои моменти от разследването — повтаряме се. Журналистите наричат това „тъпчене на едно място“.

— Втора и трета фаза — въздъхна Матилд.

— А после изведнъж нещата се ускоряват, не остава време дори да си поговориш.

— Първа фаза — обади се пак Матилд.

— Права сте, Матилд — потвърди Адамсберг, като я погледна. — И с живота е така. Ту едва се влачи, ту се разтърчава.

— Банална мисъл — изръмжа Шарл.

— Аз често казвам банални неща — каза Адамсберг. — Повтарям се, изричам очевидни истини, изобщо разочаровам хората. На вас никога ли не ви се случва, господин Рейер?

— Опитвам се да го избегна — каза слепият. — Мразя обикновените разговори.

— Аз не — каза Адамсберг. — На мен ми е все едно.

— Хайде стига — намеси се Матилд. — Не обичам, когато комисарят захване да говори така. Доникъде няма да стигнем. Предпочитам да изчакам нещата да се разтърчат, господин комисар, та светлината да се върне в очите ви.

— Банална мисъл — каза Адамсберг.

— Точно така. Навлезе ли в областта на сантиментално поетичните метафори, Матилд е способна на всякакви ужасии — каза Рейер. — По начин, различен от вашия.

— Свършихте ли? Можем ли да си вървим? — попита Матилд. — И двамата ме дразните. Също по различен начин.

Адамсберг махна с ръка, усмихна се и се озова сам.