Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

От всичко това, казваше си Данглар, не можеше да се измъкне много. Обичайната смесица от полуистини, които забавят разследването. Хлапетата ще бъдат разочаровани. Но го беше яд на Адамсберг заради бавния ход на дните и заради кръговете, които се появяваха отново и отново.

Изпитваше неоснователното чувство, че именно Адамсберг въздейства злотворно върху протичането на времето. Дори управлението сякаш се бе пропило от специфичното поведение на своя комисар. Безпричинните пристъпи на ярост постепенно се оттегляха от Кастро, а Маржелон говореше по-малко глупости не защото единият се бе укротил, а другият поумнял, а сякаш защото вече не си струваше да се говори непрекъснато. Общо взето — но това беше само чувство, което може би се дължеше на собствените му грижи — дребните спречквания и избухвания ставаха по-редки и не толкова ефикасни, отстъпвайки място на някакъв безгрижен фатализъм, който изглеждаше по-опасен. Оперативните работници сякаш спокойно управляваха своя кораб, без да се притесняват от временното бездействие по време на затишие, когато никакъв вятър не духаше в платната. Дните протичаха както обикновено, вчера бяха регистрирани три нападения на една и съща улица. Адамсберг влизаше и излизаше, изчезваше и отново се появяваше, без да предизвика нито критика, нито тревога.

Жан-Батист си легна рано. Дори успя да отпрати съседката си отдолу — според него без да я обиди. А сутринта бе поискал да я види спешно, за да смени посоката на мислите си, като ги насочи към друго тяло. Вечерта вече единственото му желание бе да заспи възможно най-бързо, без момиче до себе си, без книга в ръка, без мисли в главата.

Когато през нощта телефонът иззвъня, разбра, че се беше случило, че вече нямаше да тъпче на едно място, че някой се е разтърчал — и някой е мъртъв. Обаждаше се Маржелон. Намерили бяха жестоко заклан мъж на булевард „Распай“, на пустата отсечка към площад „Данфер“. Маржелон беше на мястото с екип от управлението на Четиринайсети район.

— Кръгът — попита Адамсберг, — как изглежда кръгът?

— Тук си е кръгът, господин комисар. Добре очертан, сякаш онзи хич не е бързал. Надписът наоколо също е цял. Все същият — „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“. Засега не знам нищо повече. Чакам ви.

— Идвам. Събудете Данглар. Кажете му да тръгва веднага.

— Може би не е нужно да будим всички?

— Той ми трябва — каза Адамсберг. — Вие също останете.

Добави това, за да не го обиди.

Адамсберг навлече някакъв панталон и някаква риза, както забеляза Данглар, пристигнал няколко минути преди него. Ризата бе закопчана едно към гьотере, както казваше баща му, та докато оглеждаше тялото, Адамсберг се опитваше да я закопчее правилно, като най-напред напълно я разкопча, без да си дава сметка, че се съблича и облича на булевард „Распай“ пред полицаите от местното управление, които мълчаливо го наблюдаваха в три и половина през нощта. Както при всички случаи, когато усещаше, че комисарят ще стане обект на сочни коментари, Данглар изпитваше желание да го защитава със зъби и нокти. Но в момента нищо не можеше да направи.

Така че Адамсберг спокойно дозакопча ризата си, загледан в тялото, което се оказа по-осакатено от тялото на Мадлен Шатлен, поне така изглеждаше под светлината на прожекторите. Гърлото беше така дълбоко прерязано, че главата почти се бе обърнала назад.

Данглар, който се чувстваше замаян като пред трупа на Мадлен Шатлен, избягваше да гледа натам. Гърлото беше слабото му място. Само при мисълта, че може да носи шал, изпадаше в паника, сякаш шалът можеше да го задуши. Не обичаше и да се бръсне под брадичката. Така че сега гледаше в обратната посока, към краката на мъртвия, единият насочен към думата „Виктор“, другият към думата „час“. Поддържани обувки, класически модел. Погледът на Данглар проследи издълженото тяло, огледа кройката на сивия костюм, церемониалната жилетка. Възрастен лекар, реши той.

Адамсберг гледаше тялото от другата страна, откъм гърлото на стареца. Устните му бяха свити в гримаса на отвращение, отвращение от ръката, прерязала това гърло. Мислеше за идиотското лигаво куче. За нищо друго. Колегата от местното управление се приближи и му подаде ръка.

— Комисар Лувие. Не сме се срещали досега, Адамсберг. Поводът не е приятен.

— Да.

— Сметнах за необходимо веднага да ви уведомя — настоя Лувие.

— Благодаря ви. Кой е господинът?

— Мисля, че е пенсиониран лекар. Поне ако се съди по чантата за спешна помощ, която е носел. На седемдесет и две години е. Казва се Жерар Понтийо, роден е в Ендр, висок е метър седемдесет и девет, така пише в личната му карта.