Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Дали не греша? — запита се Адамсберг.

На двайсет метра оттам надолу по булеварда имаше отворено кафене. Беше седем часът. Адамсберг се настани на една от масите на тротоара и попита келнера дали заведението затваря късно и кой е бил дежурен между единайсет и дванайсет и половина вечерта. Мислеше си, че за да вземе метрото от станцията „Люксембург“, човекът с кръговете е трябвало да мине покрай кафенето. Ако е останал верен на метрото. Съдържателят дойде лично да му отговори. Беше доста агресивен и Адамсберг му показа картата си.

— Чувал съм името ви — рече съдържателят. — Вие сте известен във вашите среди.

Адамсберг не възрази. Това щеше да улесни разговора.

— Да — потвърди съдържателят, след като изслуша Адамсберг. — Да, видях един съмнителен тип, кой го би могъл да е този, когото търсите. Към дванайсет и пет мина оттук доста забързано, докато аз прибирах масите от тротоара, за да затворя. Нали знаете какви са тези пластмасови столове, извиват се, закачат се навсякъде, обръщат се. Един от тях падна и той се спъна в него. Приближих се да му помогна да стане, но той ме отблъсна, без дума да каже, и пак така бързо си тръгна. Носеше под мишница сак, който не изпусна нито за миг.

— Точно — каза Адамсберг.

Слънцето огря кафенето, комисарят бъркаше кафето си и вече се чувстваше по-добре. Камий се връщаше на далечното си място.

— Какво си помислихте? — попита той.

— Нищо. Всъщност помислих си, че ето още един нещастник. Казвам нещастник, защото беше хилав такъв, мязаше на човек, който си е пийнал и бърза, за да не му се кара жената вкъщи.

— Мъжка солидарност — промърмори Адамсберг и изпита леко отвращение към келнера. — А защо решихте, че е пийнал? Залиташе ли?

— Не. Всъщност, като си помисля, беше много пъргав. Да кажем, че е миришел на алкохол, макар че тогава едва го усетих. Сега си спомням, защото вие ме подсетихте. При мен това е нещо като втора природа, да усещам дъха на алкохола. Нали разбирате, такъв ми е занаятът… Покажете ми който и да е и ще ви кажа на кой стадий е. Онзи, снощният нервняк, беше гаврътнал няколко малки. Усещаше се, да, усещаше се.

— Какво по-точно? Уиски? Вино?

— Не — поколеба се съдържателят. — Нито едно от двете. Нещо по-сладникаво. По-скоро някоя от ония чашки ликьор, които старите ергени изпиват една след друга, докато играят на карти, нищо особено като градус, обаче постигат ефекта си.

— Калвадос? Крушова ракия?

— Е, много искате от мене, накрая ще си измисля нещо. Нямах причина да го душа онзи тип в края на краищата.

— Значи да кажем плодов алкохол…

— Това помага ли ви?

— Много — каза Адамсберг. — Бъдете така любезен да минете през управлението през деня, за да запишат показанията ви. Ето ви адреса. И не забравяйте да кажете на колегата ми за миризмата на плодове.

— Казах алкохол, не плодове.

— Добре, както желаете. Няма значение.

Адамсберг доволно се усмихна. Помисли за малката си любима, нарочно, за да види какво ще усети. Почти нищо не усети, освен едно леко като птица желание, нищо повече. Напусна кръчмата успокоен. Днес щеше да изпрати Данглар у Матилд да се опита да й изтръгне адреса на ресторанта, до който бе проследила тъжния и работлив мъж с шлифера. Може пък и да успееше. Човек никога не знае.

Той лично предпочиташе да не среща Матилд днес.

Колкото до човека с кръговете, той продължаваше да върти тебешира недалеч от улица „Пиер и Мари Кюри“. Продължаваше да се вълнува, да спори.

А в това време Адамсберг го очакваше.

Данглар изтръгна от Матилд адреса на ресторанта, беше на площад „Пигал“, но заведението бе закрито още преди две години.

През целия ден Данглар не спря да наблюдава променливото настроение на Адамсберг. Инспекторът намираше, че разследването много се влачи. Но признаваше, че няма какво толкова да се направи. Самият той бе прекарал през гъсто сито целия живот на Мадлен Шатлен, без да открие и най-малкото петънце. Срещна се и с Шарл Рейер, за да го помоли да му обясни интереса си към статията във вестника. Рейер се бе почувствал неприятно изненадан и доста недоволен, като явно се раздразни от това, че се бе издал пред Адамсберг. Но Рейер изпитваше известна симпатия към Данглар и глухият и провлечен глас на този уморен човек, когото си представяше с висок ръст, го тревожеше по-малко от прекалено мекия тембър на Адамсберг. Отговорът, който даде на Данглар, беше прост. Още като студент по дисциплината анатомия на животинския свят бе имал случай да присъства на семинарите на госпожа Форестие. Това можеше да се провери. По онова време Шарл нямаше причина да се сърди на когото и да било и бе оценил госпожа Форестие такава, каквато беше — интелигентна и привлекателна. Помнеше всяка дума от лекциите й. Впоследствие пожела всичко да заличи от онзи живот. Но когато този мъж във фоайето на хотела заговори за „голямата морска дама“, ехото от спомена бе достатъчно приятно, за да пожелае да провери дали става дума за нея и в какво я упрекват. Рейер разбра, че е убедил Данглар. Данглар го попита все пак защо не е обяснил всичко това на Адамсберг предишния ден и защо не е казал на Матилд, че я познава отпреди „случайната“ им среща на улица „Сен Жак“. На първия въпрос Рейер отговори, че не искал Адамсберг да му усложнява живота, а на втория, че не желаел Матилд да го причисли към онези вечни студенти, превърнали се с възрастта в покорни слуги на благородната дама. Такъв не държал да бъде.