Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Определи среща на Данглар и Конти на улица „Сен Жак“. Намачканата магнетофонна лента приличаше на купчина черва, изложени на сутрешното слънце в средата на големия кръг, този път очертан наведнъж. Данглар — дълъг, уморен, с почти руси, отметнати назад коси — го гледаше как се приближава. Неизвестно защо — дали заради уморения си вид, или заради изражението си на победен мислител, неспособен да отговори на съдбовните въпроси на човечеството, или заради начина, по който сгъваше и разгъваше голямото си неутолено и примирено тяло — но тази сутрин Данглар изглеждаше трогателен. Адамсберг изпитваше желание да му каже още веднъж, че го харесва, наистина. Понякога той с голяма лекота правеше кратки сантиментални изявления, които смущаваха другите поради непривичното си за възрастни хора простодушие. Нерядко казваше на някого, че е красив, дори да не беше вярно и колкото и дълъг да бе периодът на безразличие, през който преминаваше.

В момента Данглар — в безупречен костюм и с ум, обсебен от някаква тайна грижа — стоеше, облегнат на една кола, и подрънкваше с монетите в джоба на панталона си. Финансови затруднения, помисли си Адамсберг. Данглар му бе признал за четири от децата си, но Адамсберг бе дочул от колеги, че всъщност са пет, че всички те живеят в три стаи и разчитат само на заплатата на своя безграничен баща. Но никой не съжаляваше Данглар и Адамсберг не правеше изключение. Немислимо бе да съжаляваш подобен тип. Доколкото очевадната му интелигентност образуваше около му зона с радиус от два метра, в която всички внимаваха какво говорят, Данглар предизвикваше желание по-скоро за предпазливо наблюдение, отколкото за жестове на подкрепа. Адамсберг се питаше дали „моят приятел философът“, на когото Матилд непрекъснато се позоваваше, за да се опише, поражда подобна зона и с каква амплитуда. Приятелят философ явно знаеше немалко за Матилд. Може би беше присъствал на вечерята във „Вкусния бульон“. Да научи името му, адреса му, да отиде да го види, да го разпита — малка сенчеста полицейска маневра от онези, по които Адамсберг не си падаше особено, но този път изпитваше желание да изпълни лично.

— Имаме свидетел — каза Данглар. — Беше вече в управлението, когато тръгнах. Чака ме, за да даде пълни показания.

— Какво е видял?

— Към дванайсет без десет е видял дребен слаб мъж, който го е задминал тичешком. Сетил се за него, като чул новината по радиото сутринта. Описа възрастен мъж, мършав, бърз и плешив, с чанта под мишница.

— И толкова?

— Сторило му се, че след него остава лека миризма на оцет.

— На оцет? Не на гнила ябълка?

— Не. На оцет.

Настроението на Данглар се беше подобрило.

— Хиляда свидетели, хиляда носове — усмихна се той, размахвайки дългите си ръце. — Хиляда носове, хиляда диагнози. Хиляда диагнози, хиляда спомени от детството. За един гнила ябълка, за друг оцет, а утре за трети — мускатово орехче, боя за обувки, компот от ягоди, талк, стаен прах, билкова запарка, кисели краставички… Човекът с кръговете отделя мирис на детство.

— Или мирис на кухненски шкаф — каза Адамсберг.

— Защо на кухненски шкаф?

— Не знам. Миризмите от детството не идват ли от кухненските шкафове? Шкафовете са задължителни. В тях всички миризми се смесват и се получава едно цяло, нещо универсално.

— Май се отклонихте — каза Данглар.

— Не съм.

Данглар разбра, че Адамсберг отново започва да плава, да се отдалечава кой знае всъщност от какво, във всеки случай да разхлабва и без това халтавите структури на логиката си, затова предложи да се прибират.

— Аз няма да дойда с вас, Данглар. Снемете показанията на свидетеля с оцета без мен. Аз искам да си поговоря с „приятеля философ“ на Матилд Форестие.

— Мислех, че случаят с Матилд Форестие не ви интересува.

— Интересува ме, Данглар. Съгласен съм с вас, че тя ни се пречка в краката. Но не ме тревожи истински.

Данглар тъй или инак мислеше, че прекалено малко неща тревожат истински комисаря, затова отмина репликата му. Макар че всъщност историята с голямото кретенско лигаво куче и последствията й сигурно продължаваха да го тревожат истински. И може би други подобни неща, които нищо чудно да научеше някой ден. Вярно, че това му действаше на нервите. Защото колкото повече опознаваше Адамсберг, толкова по-неуловим ставаше той, непредвидим като нощна пеперуда, чийто тежък, луд и ефикасен полет уморяваше ловеца. Но му се щеше да заеме това от Адамсберг, тази неточност, тази приблизителност, тези изплъзвания, при които погледът му ту агонизираше, ту пламтеше и ви караше да желаете да се отдръпнете или да се приближите до него. Мислеше си, че с погледа на Адамсберг би могъл да види как нещата затрептяват и изгубват разумните си контури, както правят дърветата в лятната мараня. Че тогава светът би му изглеждал не толкова безмилостен, че би престанал да се мъчи да го опознава до последните му граници и до точките, които дори не се виждаха в небето. Че би бил не толкова уморен. Но единствено бялото вино му даряваше тази кратка и — не си правеше илюзии — изкуствена ведрост.