Агата Кристи: Направление неизвестно

След което настъпи невъобразима бъркотия от пристигащи и заминаващи пътници, служители и носачи, мъкнещи багаж, които бързаха и се блъскаха в тъмнината. Най-сетне, с вледенени от студ крака, Хилъри се озова в някакъв автобус, който бавно си запроправя път през мъглата към Париж.

Дългото и изморително пътуване продължи четири часа. Беше полунощ, когато пристигнаха на площада на инвалидите и Хилъри с облекчение грабна багажа си и взе такси до хотела, където имаше запазена стая. Беше прекалено изтощена, за да яде — взе само гореща вана и се търкулна в леглото.

Самолетът за Казабланка трябваше да излети от летище Орли на другия ден сутринта в десет и половина. Но когато пристигна в Орли, там цареше пълна бъркотия. Самолетите, принудени да кацат на всевъзможни места из Европа, бяха объркали цялото разписание.

Измъчен чиновник от гишето на заминаващите пътници сви рамене и каза:

— Изключено мадам да излети с полета, за който направила резервация. Цяло разписание трябвало да се промени. Ако мадам седне само за минута, може всичко да се уреди.

Накрая я извикаха да й съобщят, че има място в самолета за Дакар, който обикновено не каца в Казабланка, но сега по изключение ще кацне.

— Ще пристигнете с три часа закъснение. Това е всичко, което може да се направи, мадам, с този късен полет.

Хилъри се съгласи без протести и служителят остана изненадан и определено доволен от начина, по който тя прие нещата.

— Мадам не си представя трудности, през които аз минал тази сутрин — оплака се той. — Enfin1 1 В крайна сметка (фр.). — Б.пр. , това е неразумно, тези господа пътници. Аз не направил мъглата! Тя естествено причинила бъркотия. Човек трябва приема нещата по-весело — това казвам аз, макар че неприятно да се променят планове. Apres tout2 2 След всичко това (фр.). — Б.пр. , мадам, малко закъснение — един, два или три часа — какво значение има? Какво значение има с кой самолет пристигнеш в Казабланка?

И все пак точно в този ден това имаше много по-голямо значение, отколкото си представяше малкият французин, успокоявайки я по този начин. Защото когато Хилъри най-сетне пристигна в Казабланка и стъпи на огряното от слънце летище, носачът, който вървеше до нея с претрупана от багаж количка, отбеляза:

— Имате късмет, мадам, че не бяхте в предишния самолет, редовния полет за Казабланка.

— Защо, какво е станало? — попита Хилъри.

Човекът се озърна наоколо неспокойно, но в края на краищата новината не можеше да остане в тайна. Той снижи поверително глас и се наведе към нея.

— Лоша работа! — промърмори той. — Разби се при кацането. Пилотът и навигаторът са мъртви, както и повечето пътници. Четирима или петима са останали живи и са откарани в болницата. Някои от тях са тежко ранени.

Първата реакция на Хилъри беше заслепяващ гняв. Мисълта, която почти автоматично мина през ума й, беше. „Защо аз не бях в този самолет? Ако бях там, всичко щеше да е свършило вече — щях да съм мъртва — далеч от всичко. Никакви душевни терзания и мъки. Хората в самолета са искали да живеят. А аз — на мен ми е все едно. Защо не бях аз?“

Тя мина през митническата проверка, която беше чиста формалност, и взе такси до хотела. Беше прекрасен, облян от слънчева светлина следобед, когато слънцето вече преваля към залез. Кристалният въздух и златистата светлина — точно така си го беше представяла. Пристигна! Зад нея останаха мъглата, студът и лондонският мрак; загърбила беше мъката, нерешителността; светът бе сияен, грееше слънце.

Тя прекоси стаята, отвори капаците на прозорците и погледна към улицата. Да, всичко беше, както в представите й. Хилъри бавно се отдръпна от прозореца и седна на края на леглото. Спасение, спасение! Това бе припевът, който си тананикаше наум, откакто бе напуснала Англия. Спасение, спасение. И изведнъж, сякаш поразена от гръм, осъзна ужасната, студена истина — СПАСЕНИЕ НЯМАШЕ.

Всичко тук бе точно такова, каквото беше и в Лондон. Самата тя, Хилъри Крейвън, си беше същата. Опитвала се е да избяга от себе си, но Хилъри Крейвън в Мароко бе същата, каквато бе и в Лондон. Тя тихичко си каза: „Каква глупачка съм била — каква глупачка. Защо съм си мислила, че като се махна от Лондон, ще се почувствам по-различно?“ Гробът на Бренда — тази малка трогателна могилка, беше в Англия; и Найджъл скоро щеше да се ожени за новата си жена в Англия. Защо си е въобразявала, че тези две неща ще имат по-малко значение за нея тук? Така й се е искало да бъде, това е то. Е, всичко вече бе приключило. Тя се бе опълчила срещу действителността, срещу истината за себе си, срещу това, кое може и кое не може да понесе. Човек може да изтърпи много неща, мислеше си Хилъри, докато има причина да ги търпи. Тя беше изтърпяла продължителното си боледуване, изневярата на Найджъл, както и жестоките и брутални обстоятелства около нея. Беше понесла всичко това заради Бренда.