Агата Кристи: Направление неизвестно

Тя зарови из чантата си, извади един плик и го бутна по бюрото към Джесъп.

— Вижте какво пише.

Джесъп извади писмото от плика и го зачете.

— Да — каза той. — Да, разбирам.

И сложи пак писмото в плика.

— Значи мога да замина? — тя го гледаше нервно.

— Но разбира се, мисис Бетъртън — отговори той. Веждите му се повдигнаха учудено. — Защо не?

— Мислех, че ще бъдете против.

— Против? Но защо? Това си е лично ваша работа. Само го уредете така, че да мога да се свържа с вас, в случай че се появят новини.

— О, разбира се.

— Къде мислите да заминете?

— Някъде, където има слънце и няма много англичани. Испания или Мароко.

— Много хубаво. Ще ви се отрази добре, сигурен съм.

— О, благодаря ви, благодаря ви много.

Тя се изправи, развълнувана и обнадеждена. Нервността й все още се усещаше.

Джесъп също стана, ръкува се с нея и натисна бутона за придружител, който да я изведе. После се върна на мястото си и седна на стола. Известно време лицето му остана безизразно, както преди, а след това бавно се усмихна. Вдигна телефонната слушалка.

— Вече мога да приема майор Глидр — каза той.

— Майор Глидр? — Джесъп малко се поколеба при произнасянето на името.

— Трудно е, да — съгласи се разбиращо посетителят. Явно това го забавляваше. — През войната вашите сънародници ме наричаха Глайдър. А сега в Щатите ще променя името си на Глин — така е по-лесно за всички.

— От Щатите ли идвате?

— Да, пристигнах преди една седмица. Прощавайте, вие сте господин Джесъп, да?

— Аз съм Джесъп.

Другият го изгледа с любопитство.

— Е — каза той, — чувал съм за вас.

— Така ли? От кого?

Другият се усмихна.

— Май напредваме твърде бързо, а? Преди да ми позволите да задам някои въпроси, ще ви представя това писмо от посолството на Съединените щати.

Той го подаде с поклон. Джесъп го пое, прочете няколкото реда учтиви предисловия и го остави. Изгледа посетителя си с преценяващ поглед. Беше висок човек, с доста решителен вид, на около трийсет години. Русата му коса беше късо подстригана, по европейската мода. Непознатият говореше много бавно и внимателно, с подчертано чуждестранна интонация въпреки граматическата точност. Не проявяваше никаква нервност или неувереност, което само по себе си беше необичайно. Повечето хора, които влизаха в този кабинет, бяха нервни, възбудени или уплашени. Понякога бяха прикрити, понякога невъздържани.

А този човек се владееше напълно. Имаше лице на играч на покер, който знае какво и защо върши; лице на човек, който не би се измамил да каже повече, отколкото смята за необходимо.

Джесъп любезно се обърна към него:

— С какво можем да ви бъдем полезни?

— Дойдох да попитам дали нямате някакви новини за Томас Бетъртън, който изчезна наскоро почти сензационно. Знам, че не може да се вярва на всичко, което пишат по вестниците, и затова питам откъде мога да получа надеждна информация. Казват ми — от вас.

— Съжалявам, но нямаме точна информация за Бетъртън.

— Мислех, че може би е бил изпратен в чужбина с някаква мисия — той млъкна и сетне добави съвсем свойски: — Нали знаете, шушу-мушу.

— Драги господине — Джесъп имаше обиден вид, — Бетъртън беше учен, а не дипломат или таен агент.

— Поставихте ме на място. Но етикетите невинаги са точни. Сигурно ще ме попитате защо проявявам интерес към случая. Томас Бетъртън беше мой роднина по линия на съпругата му.

— Да, доколкото си спомням, вие бяхте племенник на покойния професор Манхайм.

— Аха, вече знаете това. Добре сте информирани тук.

— Идват хора и ни казват някои неща — промърмори Джесъп. — Съпругата на Бетъртън беше тук. Тя ми каза. Писали сте й писмо.

— Да, за да изкажа съболезнованията си и да попитам дали няма пресни новини.

— Много правилно.

— Майка ми беше единствената сестра на професор Манхайм. Те бяха много привързани един към друг. Във Варшава, когато бях малък, прекарвах много време в дома на вуйчо си, а дъщеря му Елза ми беше като сестра. Когато баща ми и майка ми умряха, домът на вуйчо ми и братовчедка ми стана мой дом. Това бяха щастливи дни. После дойде войната, трагедиите, ужасите… Няма да говорим за всичко това. Вуйчо ми и Елза се спасиха в Америка. А аз останах в нелегалната съпротива и след края на войната ми възложиха някои задачи. Само веднъж посетих Америка, за да се видя с вуйчо си и братовчедка си, това беше всичко. Но дойде време, когато задълженията ми в Европа приключиха. Възнамерявах да се преселя завинаги в Щатите. Надявах се да бъда близо до вуйчо си, до братовчедка си и нейния съпруг. Но уви — той разпери ръце, — отивам там и откривам, че вуйчо ми е умрял, братовчедка ми също, а мъжът й е дошъл в тази страна и се е оженил повторно. И ето че отново съм без семейство. След това прочитам за изчезването на известния учен Томас Бетъртън и пристигам тук, за да видя какво може да се направи — той млъкна и погледна въпросително Джесъп.