Агата Кристи - Направление неизвестно

— Е, не е бил от хората, на които Том държи особено много, поне така ми каза после. Това е всичко.

— Било е просто случайна среща? Не се ли уговориха да се срещнат някой друг ден?

— Не, срещата беше просто случайна.

— Разбирам. Третият контакт е бил с жена — мисис Карол Спийдър, също от Щатите. Как се случи това?

— Мисля, че дамата работеше нещо в ООН. Познавала Том от Америка и му позвъни от Лондон да му съобщи, че е тук и не искаме ли да се срещнем някой ден и да обядваме заедно.

— Вие искахте ли?

— Не.

— Вие не, но съпругът ви е искал!

— Какво! — тя го зяпна с учудване.

— Не ви ли е казал?

— Не.

Олив Бетъртън изглеждаше объркана и смутена. Мъжът, който я разпитваше, я съжали, но не дотам, че да отстъпи. За първи път си помисли, че е наминал нещо.

— Не разбирам — обади се тя неуверено. — Струва ми се странно, че не ми е казал нищо за това.

— Обядвали са в „Дорсет“, където госпожа Спийдър е била отседнала, в сряда, на дванайсети август.

— На дванайсети август?

— Да.

— Да, май по това време ходи до Лондон… Нищо не ми е казал — тя отново млъкна. После изстреля въпроса: — Как изглежда тя?

Той побърза да я успокои:

— Не е от ефектните жени, мисис Бетъртън. Компетентна млада дама, която гони кариера, около трийсетгодишна. Нищо особено като външност. Абсолютно нищо не подсказва да е имала интимни отношения с мъжа ви. Точно затова е странно, че не ви е споменал за срещата.

— Да, да, разбирам.

— Сега помислете внимателно, мисис Бетъртън. Забелязахте ли някаква промяна у мъжа ви по това време? Да речем около средата на август? Това е приблизително една седмица преди конференцията.

— Не, не, нищо не забелязах. Нямаше нищо особено.

Джесъп въздъхна.

Устройството на бюрото му забръмча дискретно. Той вдигна слушалката.

— Да?

Гласът отсреща предаде:

— Тук има един човек, който иска да говори с някой от шефовете по случая Бетъртън.

— Как се казва?

Гласът отсреща дискретно се покашля.

— Ами не знам как точно го произнасяте, господин Джесъп. По-добре да ви го буквувам.

— Добре. Слушам ви.

Той надраска в бележника си буквите, които му издиктуваха.

— Поляк? — запита той накрая.

— Не каза, сър. Говори английски доста добре, но с лек акцент.

— Помоли го да почака.

— Тъй вярно, сър.

Джесъп затвори телефона. След това погледна Олив Бетъртън. Тя седеше там съвсем кротко, обезоръжаващо и безнадеждно спокойна. Той откъсна от бележника листчето с името, което току-що бе написал, и го бутна към нея.

— Познавате ли някой с това име?

Очите й се разшириха от изненада, когато го прочете. За момент му се стори, че изглежда уплашена.

— Да — каза тя — да, познавам го. Той ми писа.

— Кога?

— Вчера. Той е братовчед на първата жена на Том. Току-що е пристигнал в страната. Беше много притеснен от изчезването на Том. Писа ми, за да ме пита имам ли новини за Том и за да ми изкаже най-дълбокото си съчувствие.

— Не сте чували нищо за него преди, така ли?

Тя поклати глава.

— Съпругът ви да го е споменавал?

— Не.

— Значи всъщност той може изобщо да не е братовчед на съпруга ви?

— Ами да, може и така да е. Не ми е идвало наум — тя внезапно се стресна. — Но нали първата жена на Том беше чужденка. Дъщерята на професор Манхайм. В писмото си този човек като че ли знаеше всичко за нея и Том. Беше съвсем етично и официално писмо и — и беше от чужбина — нали разбирате, изглеждаше съвсем истинско. А и какъв е смисълът, искам да кажа, ако не е истинско?

— Ех, точно този въпрос си задава човек — Джесъп се усмихна едва забележимо. — Тук го правим толкова често, че започваме да виждаме мухата като слон!

— Да, нищо чудно — тя изведнъж потръпна. — Нещо като този ваш кабинет сред лабиринт от коридори и както в сънищата ти се струва, че никога няма да се измъкнеш оттук…

— Да, да, разбирам, че може би има клаустрофобичен ефект — каза любезно Джесъп.

Олив Бетъртън вдигна ръка и отметна назад косата от челото си.

— Повече не издържам, разбирате ли — оплака се тя, — да седя и да чакам. Иска ми се да се махна оттук и да ида някъде — просто само заради промяната. Например в чужбина. Някъде, където репортерите няма постоянно да ми звънят по телефона и хората да се зверят в мен. Непрекъснато се виждам с приятели и те не спират с въпросите си дали не съм научила нещо ново — тя спря и пак продължи: — Мисля, мисля си, че ще рухна. Опитвах се да бъда смела, но ми се събра твърде много. Моят лекар е на същото мнение. Той смята, че трябва веднага да замина някъде за три-четири седмици. Даже ми написа писмо. Ще ви го покажа.