Агата Кристи: Направление неизвестно

— Не, не, не!

— Хората се изнервят, нали знаете, мисис Бетъртън. Особено при работата, с която се занимава мъжът ви, и при живот с такива стриктни мерки за сигурност. Всъщност — той се усмихна — почти нормално е да си изнервен.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Нямаше нищо необичайно — каза тя упорито.

— Беше ли доволен от работата си? Изобщо обсъждаше ли я с вас?

— Не, тя беше толкова техническа.

— Допускате ли да е имал угризения относно нейните разрушителни възможности, да речем? Учените понякога изпитват подобни чувства.

— Никога не е споменавал такова нещо.

— Разбирате ли, мисис Бетъртън — той се наведе напред върху бюрото, вече с не толкова безстрастен вид, — това, което се опитвам да направя, е да си изградя известна представа за вашия мъж — що за човек е бил. А вие някак си не ми помагате.

— Но какво повече бих могла да ви кажа или да сторя? Отговорих на всичките ви въпроси.

— Да, отговорихте на въпросите ми, но по-скоро отрицателно. А аз искам нещо положително, конструктивно. Разбирате ли какво имам предвид? Много по-лесно е да търсиш някого, когато знаеш що за човек е.

За момент тя се замисли.

— Разбирам. Поне така предполагам. Добре, Том беше весел и добродушен. И умен, разбира се.

Джесъп се усмихна.

— Това е цял списък на качества. Нека се опитаме да вникнем в тях. Много ли четеше?

— Да, доста много.

— Какви книги?

— Ами, биографии. Книга с отзиви от Асоциацията на букинистите, детективски разкази, когато бе уморен.

— Значи съвсем конвенционален читател. Имаше ли някакви специални влечения? Играеше ли карти или шах?

— Играеше бридж. Играехме с доктор Евънс и съпругата му един-два пъти седмично.

— Съпругът ви имаше ли много приятели?

— О, да, обичаше да е сред хора.

— Нямах точно това предвид. Искам да кажа беше ли човек, който държи много на приятелите си?

— Играеше голф с един-двама от нашите съседи.

— Нямаше ли свои близки приятели, с които се познава от дълги години?

— Не. Нали разбирате, той е живял дълго време в Съединените щати, а е роден в Канада. Тук не познаваше много хора.

Джесъп погледна листчето хартия до лакътя си.

— Напоследък са го посетили трима души от Щатите, както разбрах. Тук са написани имената им. Доколкото успяхме да научим, тези трима човека са единствените чужденци, така да се каже, с които е контактувал в последно време. Затова им обърнахме специално внимание. Ето първият — Уолтър Грифитс. Той ви е гостувал в Харуел.

— Да, беше пристигнал по работа в Англия и мина да се види с Том.

— Как реагира съпругът вит?

— Том се изненада, но се зарадва много. Познавали са се доста добре в Щатите.

— Как ви се стори този Грифитс? Просто ми го опишете със свои думи.

— Но вие сигурно знаете всичко за него?

— Да, така е. Но искам да чуя какво е вашето впечатление.

Тя се замисли.

— Ами, беше твърде словоохотлив. С мен се държеше много любезно и изглежда бе искрено привързан към Том. Гореше от желание да му разкаже всичко, което се е случило след заминаването на Том за Англия. Местни клюки, предполагам. За мен не беше много интересно, защото не познавах никого от тези хора. Във всеки случай, докато те се бяха отдали на спомени, аз приготвях вечерята.

— Говориха ли за политика?

— Опитвате се да намекнете, че е бил комунист — лицето на Олив Бетъртън пламна. — Сигурна съм, че нямаше нищо общо с това. Мисля, че беше на държавна служба в Районната прокуратура. Както и да е, когато Том каза нещо на шега за лова на вещици в Америка, Грифитс сериозно отвърна, че ние тук просто не разбираме. Че той е НЕОБХОДИМ. Това показва, че сигурно НЕ Е бил комунист.

— Моля ви, моля ви, мисис Бетъртън, не се разстройвайте.

— Том не беше комунист! Продължавам да го твърдя, но вие не ми вярвате.

— Вярвам ви, но още не сме стигнали дотам. Сега за втория чужденец — доктор Марк Лукас. Попаднали сте случайно на него в Лондон — в „Дорсет“?

— Да, бяхме отишли за някаква публична изява и след това имаше вечеря в „Дорсет“. Изведнъж този човек — Люк или Лукас — дойде при нас и поздрави Том. Той беше учен-химик или нещо подобно и за последен път беше виждал Том в Щатите. Той е емигрант от Германия, получил американско гражданство. Но вие сигурно…

— Но аз сигурно знам това? Да, знам го, мисис Бетъртън. Мъжът ви изненада ли се, че го вижда?

— Да, много се изненада.

— А зарадва ли се?

— Да. Да, струва ми се.

— Но не сте съвсем сигурна? — настоя той.