Агата Кристи - Направление неизвестно

— Да, всичко беше, както трябва.

— Цели осемнайсет месеца — каза Уортън замислено. — Разбираш ли, това е потискащо. Мерките за сигурност; усещането, че постоянно те наблюдават под микроскоп; отшелническият живот. Това ги изнервя, стават особняци. Неведнъж съм го забелязвал. Започват да мечтаят за някакъв идеален свят, за свобода и братство. Искат да обединят всички тайни и да работят за благото на човечеството. Точно в такъв момент се намира някоя отрепка, която съзира своя шанс и не го изпуска! — той почеса носа си. — А няма по-наивни хора от учените. Всички така наречени „медиуми“ го твърдят. Макар че не ми е съвсем ясно защо.

Другият се усмихна отпаднало.

— О, да — рече той, — съвсем нормално е. Учените се мислят за всезнаещи, нали разбираш? А това винаги е опасно. Виж, ние сме други хора. Със скромен интелект. Не си въобразяваме, че ще спасим света. Само събираме по някое и друго счупено парче и завинтваме тук-там някоя гайка, ако производството не върви — той замислено почука с пръст по бюрото и продължи: — Ех, ако познавах поне малко повече Бетъртън, не живота и действията му, а дребните издайнически всекидневни неща — какво го разсмива, кое го кара да ругае. От кои хора се възхищава и кои го изкарват извън кожата му.

Уортън го изгледа с любопитство.

— Какво ще кажеш за жена му — вече си се срещал с нея?

— Няколко пъти.

— Не може ли да ни помогне?

Другият сви рамене.

— Засега не.

— Мислиш ли, че знае нещо?

— Тя естествено няма да признае, че знае каквото и да е. Нормалните реакции — тревога, скръб, отчаяно безпокойство. Не е имало никакъв предварителен знак или повод за подозрение. Животът на съпруга й бил съвсем нормален — никакъв преживян стрес или нещо от този род. Нейната теория е, че бил отвлечен.

— А ти не й вярваш?

— Аз съм в неизгодно положение — горчиво произнесе мъжът зад бюрото. — Не вярвам на никого.

— Все пак — бавно каза Уортън, — човек трябва да е по-открит с хората. Как изглежда тя?

— Най-обикновена жена, каквато можеш да срещнеш всеки път на партия бридж.

Уортън кимна с разбиране.

— Това усложнява нещата — каза той.

— В момента чака да ме види. Ще трябва отново да извървим същия път.

— Няма друг начин — заяви Уортън. — Но аз не бих могъл. Нямам нерви — той стана. — Е, да не те задържам повече. Май не напреднахме кой знае колко, а?

— За съжаление си прав. Ако искаш, прегледай по-подробно доклада от Осло. Не го изключвам като възможност.

Уортън кимна и излезе. Другият вдигна слушалката, която беше до лакътя му и нареди:

— Изпратете мисис Бетъртън. Ще я приема веднага.

Той седеше вторачен в пространството, когато на вратата се почука и мисис Бетъртън пристъпи вътре. Тя беше висока жена на около двайсет и седем години. Първото нещо, което се хвърляше в очи, беше буйната й червеникавокафява коса. Под този разкош лицето й изглеждаше почти невзрачно. Имаше сини очи със светли ресници, каквито обикновено се срещат при червенокосите хора. Той забеляза, че не беше гримирана. Замисли се върху това, докато я поздравяваше и настаняваше в удобния стол до бюрото си. Този факт съвсем слабо го наведе на мисълта, че мисис Бетъртън знае повече, отколкото признава, че знае.

От опит бе научил, че жените, изпаднали в дълбока скръб или тревога, не пренебрегват грима си. Съзнавайки, че скръбта се отразява пагубно на външността им, те правеха всичко възможно да заличат следите й. Чудеше се дали мисис Бетъртън не е без грим умишлено, за да е в тон с ролята на обезумяла от скръб съпруга. Тя задъхано възкликна:

— О, мистър Джесъп, надявам се… има ли някакви новини?

Той поклати глава и внимателно каза:

— Много съжалявам, че ви повиках така, мисис Бетъртън. Боя се, че нямаме никакви конкретни новини за вас.

Олив Бетъртън бързо го прекъсна:

— Зная. Така ми писахте и в писмото. Но се чудех дали оттогава — ох! Зарадвах се, че ще ви видя. Да седиш вкъщи и да се питаш и размишляваш — толкова е мъчително. Защото нищо не МОЖЕШ да направиш!

Мъжът на име Джесъп промълви утешително:

— Дано нямате нищо против, мисис Бетъртън, ако мина пак по същия път и ви задам същите въпроси или наблегна на същите неща. Разбирате ли, винаги съществува възможност да изникне нещо дребно. Нещо, за което не сте се сетили преди или не ви се е сторило важно.

— Да, разбирам. Питайте ме пак за всичко.

— За последен път видяхте съпруга си на 23 август, нали?

— Да.

— Това беше, когато той напусна Англия, за да замине на конференцията в Париж?