Агата Кристи - Направление неизвестно

Пътниците в салона на летище Хийтроу станаха от местата си. Хилъри Крейвън вдигна малкото си пътническо куфарче от гущерова кожа и се отправи заедно с другите пътници към самолетната писта. Вятърът й се стори пронизващо студен след затопления въздух в салона.

Хилъри потръпна и се загърна по-плътно в коженото си палто. Последва пътниците към мястото, където ги чакаше самолетът. Това е то! Заминава и се спасява! От сивотата, от студа, от мъртвилото и вцепенението на мъката. Спасение сред слънце, синьо небе и нов живот. Ще отхвърли цялото непосилно бреме зад гърба си — мъртвото бреме на скръбта и разочарованието. Изкачи се по самолетната стълба и се наведе, за да влезе вътре. Стюардът я придружи до мястото й. За първи път от толкова месеци насам усещаше облекчение от болката — тъй остра до този момент, че бе добила почти физическо измерение. „Изчезвам!“ — каза си тя, „Махам се!“

Ревът и тътенът на самолета й подействаха възбуждащо. Сякаш в тях се криеше някаква първична свирепост. Няма по-страшна мъка от цивилизованата мъка, мислеше си тя. Сива и безнадеждна. Но вече изчезвам!

Самолетът тръгна плавно по пистата. Стюардесата съобщи:

— Моля, затегнете коланите си.

Машината направи полузавой и се закова в очакване на сигнала за излитане. Хилъри си помисли: „Сигурно самолетът ще катастрофира… а може и никога да не се отлепи от земята. И това ще бъде краят, най-доброто разрешение на всичко.“ Измина сякаш цяла вечност в чакане, в очакване на сигнала за старт към свободата. Завладяха я абсурдни мисли: „Никога няма да се измъкна, никога. Ще остана тук като затворник…“

О, най-сетне.

Последен рев на моторите и самолетът се втурна напред, препускайки по пистата все по-бързо и по-бързо. Хилъри си помисли: „Няма да се вдигне. Не може… Това е краят.“ А, май вече бяха над земята. Издигаше се не толкова самолетът, колкото земята се спускаше все по-ниско, пропадаше, отблъскваше проблемите, разочарованията и погубените надежди надолу под реещото се същество, устремило се гордо към облаците. Издигаха се все по-нависоко, кръжейки, а аеродрумът вече се открояваше като миниатюрна детска играчка там долу. Малки смешни пътчета, странни железопътни релси с влакчета-играчки върху тях. Един нелеп детски свят, в който хората обичаха, мразеха и разбиваха сърцата си. Но всичко това нямаше значение, защото беше толкова смешно, тъй дребно и незначително. Сега под тях се разстилаха само облаци — гъста, сивкавобяла маса. Сигурно вече прекосяваха Ламанша. Хилъри се облегна назад и затвори очи. Спасение. Спасение. Тя бе напуснала Англия, Найджъл, тъжната малка могила, където бе гробът на Бренда. Всичко остана зад гърба й. Отвори очи и отново ги затвори с дълга въздишка. Заспа…

Когато Хилъри се събуди, самолетът вече се приземяваше. „Париж“ — помисли си тя, като се изправи на седалката и протегна ръка към чантата си. Но не беше Париж. Стюардесата се появи в салона и съобщи бодро, с онзи глас на детска гувернантка, който вбесяваше някои пътници:

— Ще кацнем в Бове, тъй като в Париж има гъста мъгла.

Целият й вид сякаш подсказваше: „Не е ли чудесно това, деца?“ Хилъри надникна през малкото прозорче до себе си. Не можа да види кой знае колко. Бове също изглеждаше обвит в мъгла. Самолетът бавно кръжеше. Мина известно време, преди да кацне. След това пътниците бяха поведени през студената влажна мъгла и вкарани в груба дъсчена постройка с няколко стола вътре и дълъг дървен тезгях. Хилъри се почувства потисната, но се опита да пропъди това усещане. Един човек до нея промърмори:

— Старо военно летище. Няма никакво отопление и удобства. Все пак нали сме сред французи, все ще ни поднесат нещо за пийване.

Така и стана. Почти веднага се появи някакъв човек с ключове и не след дълго на пътниците бяха сервирани различни видове алкохолни напитки за повдигане на духа. Това им помогна да се въоръжат с търпение за дългото и досадно чакане.

Изминаха няколко часа, без нищо да се случи. От мъглата изникваха и кацаха други самолети, също отклонени от Париж. Скоро малкото помещение се изпълни с премръзнали и изнервени хора, които ругаеха закъснението.

На Хилъри всичко й изглеждаше нереално. Все едно че още сънуваше, милостиво защитена от сблъсъка с действителността. Това беше само отлагане, въпрос на изчакване. Спасителното й пътуване още не бе приключило, бягството не бе завършено. Все още беше на път към убежището, където животът започваше наново. Оптимизмът надделя. Надделя през дългото изтощително закъснение, надделя през миговете на хаос, когато дълго след залез-слънце съобщиха, че са пристигнали автобуси, които ще откарат пътниците до Париж.