Агата Кристи: Направление неизвестно

След това дойде дългата, бавна, обречена битка за живота на Бренда и окончателното поражение… Сега нямаше повече за какво да живее. Трябваше да измине целия път до Мароко, за да го проумее. В Лондон я беше завладяло особеното и объркано усещане, че само да може да замине някъде и ще забрави всичко, което е оставила зад себе си. Ще започне нов живот. Затова си бе набелязала това място — то нямаше нищо общо с миналото й. Беше нещо съвършено ново — тук имаше всичко, което тя толкова обичаше: слънце, чист въздух, непознати хора и обичаи. Тук, беше решила тя, нещата ще бъдат различни. Но те не бяха различни. Същите си бяха. Това бяха простите факти, от които нямаше измъкване. Тя — Хилъри Крейвън, нямаше повече никакво желание за живот. Беше съвсем просто.

Ако не се беше намесила мъглата, ако беше пътувала със самолета, за който имаше резервация, досега проблемите й щяха да са решени. Щеше да лежи в някоя известна френска морга с натрошено, разнебитено тяло и с душа, почиваща в мир, освободена от страданието. Е, можеше да постигне подобен край, но трябваше да си направи малко труд.

Щеше да е толкова лесно, ако си носеше приспивателно. Спомни си как бе помолила доктор Грей и странния му поглед, когато й отвърна:

— По-добре недейте. Много по-хубаво е да свикнете да заспивате по естествен начин. В началото може да е трудно, но се постига.

Особено изражение на лицето му. Дали е знаел или е подозирал, че ще стигне дотам? Сигурно не е било толкова трудно да се досети. Тя се изправи решително. Ще иде в някоя аптека.

Хилъри винаги си беше представяла, че в чужди градове можеш съвсем лесно да си купиш лекарства. За своя изненада откри, че тук това не е така. Първият аптекар, при който отиде, й даде само две дози. За по-голямо количество, информира я той, е нужна рецепта от лекар. Тя му благодари с безгрижна усмивка и излезе бързо от аптеката, при което на вратата се сблъска с висок млад мъж, с твърде сериозен вид, който й се извини на английски. Когато вече излизаше, го чу да пита за паста за зъби. Това някак я развесели. Стори й се толкова смешно, банално и нормално. Внезапно я прониза остра болка, защото пастата, която той търсеше, беше любимата марка на Найджъл. Пресече улицата и влезе в отсрещния магазин. Когато се върна в хотела, беше обиколила четири аптеки. В третата аптека й стана забавно, като видя отново младия мъж, който й напомняше на бухал, упорито да търси своята малка паста за зъби, която явно не се внасяше често от френските фармацевти в Казабланка.

Хилъри изпита известно безгрижие, след като смени роклята си и се гримира, преди да слезе да вечеря. Нарочно се появи долу колкото се може по-късно, от страх да не срещне някой от пътниците или от екипажа на самолета. Това по принцип беше малко вероятно, тъй като самолетът бе продължил за Дакар и тя смяташе, че е единствена пътничка, слязла в Казабланка.

Ресторантът бе полупразен по това време, но тя забеляза младия англичанин с лице на бухал, който привършваше вечерята си на масата до стената. Той четеше френски вестник и изглеждаше изцяло погълнат от него.

Хилъри си поръча солидна вечеря с половин бутилка вино. Усещаше някаква замайваща възбуда. Помисли си: „В края на краищата не е ли това последното приключение?“ След това поръча да й занесат в стаята шише минерална вода „Виши“ и се качи там, веднага щом напусна ресторанта.

Келнерът донесе водата, махна капачката, постави шишето върху масата и като й пожела лека нощ, напусна стаята. Щом вратата след него се затвори, тя отиде до нея и завъртя ключа в ключалката. Извади от чекмеджето на тоалетната масичка четирите малки пакетчета, които беше купила от аптеките, и ги отвори. Изсипа таблетките на масичката и си наля чаша вода. Лекарството беше във вид на таблетки и трябваше само да ги глътне с помощта на минералната вода „Виши“.

Сърцето й заби учестено. Усети нещо като страх, но то бе по-скоро възбуда, отколкото инстинктивното отдръпване, което би я накарало да се откаже от плана си. Беше напълно спокойна и наясно по въпроса. Това най-сетне щеше да й донесе спасение — истинското спасение. Погледна към писалището, като обмисляше да ти да остави писмо. Накрая се отказа. Нямаше роднини, нито близки и скъпи приятели; нямаше никого, с когото би пожелала да се сбогува. Колкото до Найджъл, не искаше да го товари с излишни угризения, пък и дали едно писмо би постигнало подобен резултат? Найджъл вероятно ще прочете във вестника, че някоя си госпожа Хилъри Крейвън е починала от свръхдоза сънотворни таблетки в Казабланка. Съобщението сигурно ще е съвсем кратко и той ще го приеме за чиста монета, „Бедната стара Хилъри — ще си каже, — какъв лош късмет.“ И може би тайничко ще изпита силно облекчение. Защото тя предполагаше, че малко му тежеше на съвестта, а той обичаше да се чувства чист пред себе си .