Джон Кейс - Сянката на Бога

Тъканта на сакото й тлееше и тя го захвърли настрани. Скочи, изтича до входа на съседната къща и заудря с юмруци по вратата. Показа се смаян мъж по боксерки с бутилка „Ред Дог“ в ръката.

— Деветстотин и единадесет! Обадете се на 911!

Когато се върна пред номер 207 — този път с одеяла в ръцете няколко съседи вече се бяха събрали отпред. Повечето бяха по пижами, с наметнати палта. Човекът на моравата вече не гореше. Двама мъже, единият бос и само по долнище на пижама, отнесоха обгорелия по алеята за коли, по-далеч от жестоката горещина, която се излъчваше от пламтящата къща. Жената започна да обяснява: „Разхождах Кофи… бях точно отсреща…“

Продължи разказа си с най-големи подробности. Беше чувала от психолозите, че това е типичната реакция при посттравматичен шок. Едва когато погледът й попадна на малката детска кола „Литъл Тайк“ в жълто и червено, оставена до гаража, едва тогава помисли за хората в къщата… Жената… как й беше името… Карен? Кати? И сладкото момченце, единственото истинско дете в целия квартал — хлапето, което караше през уикендите пластмасовата си кола нагоре-надолу по алеята, бе дошло на вратата й на Хелоуин, облечено като зайче, с оранжева пластмасова тиква в ръчичката. Помнеше го много добре: момченцето от верандата и усмихнатата му майка зад него.

— Кой си ти? — попитала го бе тя, криейки зад гърба си предварително приготвената кошничка със сладкиши. — Интересно кой ли би могъл да бъдеш?

— Великденското зайче — бе казало момченцето. Майка му зад него се бе усмихнала.

Но защо не се бе сетила за тях веднага? Количката вече започваше да се топи и пластмасата изпускаше мехури. Бяха ли си у дома? Нима бяха вътре?

— О, Боже… О, Боже! — изохка тя и се втурна към огнения ад. Наближаваше вече предните стъпала, когато някой я сграбчи отзад и я спря.

Кучето продължаваше задъхано да лае.

В болницата „Феър Оукс“ сестрите от спешното отделение се подготвяха да разрежат почернелите дрехи на мъжа, когато една от тях се намръщи:

— Полиестер — каза тя и поклати глава. — Памукът гори. Полиестерът се топи. Опиташ ли се да го съблечеш, смъкваш с него и кожата.

Жертвата беше облечена с черно поло и гледайки вискозната тъкан около шията, сестрата разбираше, че свалянето на полото ще бъде крайно болезнено. Изгарянията бяха трета степен, а инфекцията бе почти сигурна. Но истинският проблем бяха белите дробове. Пациентът вече изпитваше затруднения с дишането и беше почти сигурно, че са обгорени от нажежения въздух.

Не след дълго състоянието на основните му жизнени показатели бе стабилизирано. Сложиха го на системи, качиха го на носилка и го откараха в операционната. Първо трябваше да му направят трахеотомия и да вкарат в гърлото му дихателна тръба. Дробовете му бяха в трагично състояние, а лигавицата — толкова набъбнала, че вече едва дишаше. Трахеотомията щеше да премахне проблема. Едва след това щяха да отстранят от тялото му разтопения полиестер, за да получат достъп до лишената от кожа подпухнала пулсираща плът.

Анестезиологът си помисли, че няма нищо по-болезнено от изгарянията, когато чу как пациентът бълнува. Звукът бе ужасен, защото излизащият глас не приличаше на човешки.

— Странно — обади се една от сестрите, — не ми прилича на латиноамериканец.

Дежурният лекар се приближи с ръкавици, вдигнати на нивото на раменете в поза, която сестрите шеговито наричаха „Предавам се“.

— Не беше испански, а италиански.

— И какво каза?

Докторът сви рамене:

— Не знам. Така и не научих този език. — После наклони глава преценяващо и допълни: — Струва ми се, че се моли.

Когато сложиха обгорения на операционната маса, пожарът на „Кезуик Лейн“ бе овладян и двама пожарникари вече се готвеха да влязат, за да търсят жертвите. Съседите им бяха казали, че в къщата живеят двама — жената собственичка и тригодишният й син. Съпруг нямало. Била самотна майка и волвото й било в гаража.

Въпреки щипещия ноемврийски студ и късния час тълпата зяпачи бе набъбнала до към петдесетина души. Линейките, полицейските коли, пожарните и телевизионните екипи даваха своя принос в царящия хаос. По ливадата се кръстосваха маркучи и хората вече стъпваха в рядка кал.

Двата снимачни екипа и радиорепортерът живееха в собствен объркан свят, влачейки след себе си плетеница от кабели и стойки за прожектори. Съсредоточени и загрижени, те работеха от двете страни на улицата и завираха микрофони в лицата на пожарникарите и свидетелите.