Джон Кейс - Сянката на Бога

Ласитър не го удари, но се наложи да поеме дълбоко въздух. Когато го изпусна, дъхът му излезе като дим в студеното утро.

— Как е започнал?

Този път полицаят го изгледа, сякаш за да запомни чертите на лицето му. Поколеба се и кимна към пожарникарите:

— Според тях е палеж.

За втори път през последните две минути се почувства така, като че ли някой подло го е ударил. Беше очаквал нещо съвсем друго. Цигара може би… Кати пушеше, макар че избягваше да го прави около детето. Значи, може би все пак цигара. Или радиатор… Не, не радиатор, в къща с вградена отоплителна система нямаше никакви радиатори. По-скоро искра. Цигара, късо в домакински уред…

— Какво?

Младежът го изгледа повторно, този път с по-голям интерес.

— Кой сте вие?

Но мислите на Ласитър се носеха със свръхсветлинна скорост. Част от съзнанието му изрови факта, че подпалвачите имат навика да се връщат на мястото на престъплението. Друга част му напомни, че трябваше и сам да се сети по присъствието на полицейските коли. Защото, ако има съмнение в умишлен палеж, пожарът автоматично се превръща в местопрестъпление. А наличието на жертви е основание за завеждане на предварително следствие срещу неизвестен извършител с обвинение в убийство.

— Но защо някой ще подпалва къщата на Кати? — извика той несъзнателно.

— Хей, Джо! Какво правиш тук?

Гласът бе насмешливо-обвинителен. Ласитър рязко се обърна. Мъж със здрав червен тен на лицето го гледаше усмихнато.

— Джим Риордан.

— Помня.

— И какво казваш, че правиш тук? — Детективът питаше повече заради хората зад него — трима мъже и една жена, които гледаха Ласитър със смесица от очакване и безразличие.

— Това е домът на сестра ми.

Усмивката върху лицето на Риордан помръкна. Той опипа меката част на дясното си ухо и поклати глава.

— Господи, Джо. Съжалявам. Наистина не знаех.

Седеше срещу детектива в една малка стаичка в полицейското управление и чакаше Риордан да свърши телефонния си разговор. Последния път, когато се видяха, ролите им бяха разменени: Риордан седеше срещу него в неговата стая и не правеше опит да скрие притеснението си. Тогава си бе сложил „хубавия костюм“ — вече поовехтял и видимо поотеснял.

„Ще изкарам една година — му бе казал Риордан — и напускам. Какво ще правя ли? Дали ще си седя на задника по цял ден? Не, не мисля. А щом е така, значи има смисъл да започна да се оглеждам отсега — иначе казано, да топна крак във водата и да се поподготвя. Имам усещането, че мога да скоча направо в дълбокото. Затова съм тук и затова сега говоря с теб.“

Разговори като този Ласитър бе водил поне веднъж седмично: ако не с полицай, то със служител на ФБР, Агенцията за борба с наркотиците, Пентагона или Ленгли. Всички те искаха работа, а за хора с техните умения най-логичното място, където можеха да я намерят, бе детективската агенция. Онова, което го бе накарало да погледне на Риордан като на потенциален свой служител, бяха думите му на излизане: „Е… ако нищо не се получи, няма страшно. Поне ще напиша един сценарий.“

Това вече беше интересно. Полицаите писатели бяха рядкост като снежния леопард, а в „Ласитър Асошиитс“ все търсеха детективи, които да могат да напишат поне доклад, ставащ за пред очите на клиентите, повечето от които бяха адвокати или брокери. Това обясняваше и защо бяха наели толкова много журналисти. Така че, ако Риордан наистина се справяше с писането, щяха да му намерят място.

— Добре тогава, само че внимавай — извика Риордан. Гневът в гласа му върна Ласитър към действителността. Детективът тресна слушалката върху вилката, погледна го и сви рамене: — Извинявай за последното.

После затърси нещо на бюрото си. Размести някакви документи, откри това, което му трябваше, и го бутна към Ласитър:

— Няма съмнение, че става дума за палеж. Има много огнища, от които е възникнал пожарът, освен това са открити следи от запалителна течност.

Ласитър прегледа първоначалния рапорт от пожарната, в който имаше дори груба схема на етажите в къщата. На седем места видя знак „X“, включително и в двете спални. Ласитър знаеше, че естествено възникналите пожари може и да се развиват по различен начин, но започват винаги от едно място. Погледна въпросително Риордан.

— Има още — каза детективът и избарабани с пръсти по плота на бюрото. — Установено е изтичане на газ. Не само от печката, а и в мазето. Някой си е играл с бойлера. Пожарната твърди, че колите са пристигнали само за пет минути, но къщата направо е експлодирала. Не е останало нищо. Като ти казвам нищо, разбирай нищо…