— Искаш да кажеш… — намръщи се Ласитър.
— Искам да кажа, че който го е направил, се е престарал. Явно е подпалвачество, но на извършителя не му е пукало дали ще се разбере, или не. Човекът се е престарал, разбираш ли? Там вътре е… — едрото лице на детектива се изкриви в гримаса на озадаченост. — Не знам как да ти го кажа… Пепелище. Сякаш не са искали да остане нищо освен пепел. — Облегна се на бюрото. Отвори уста, за да каже нещо, после размисли и се отказа. Поклати глава. Личеше, че му е трудно да говори: — Не би трябвало да ти описвам тези неща. Все забравям. Ти не можеш да разследваш това — ти си най-близкият родственик.
— Да — съгласи се Ласитър, сякаш ставаше дума за нещо незначително. — Ако съм те разбрал правилно, ти смяташ, че онзи, който го е направил, се е опитвал да унищожи някакви улики. И се питаш какви са тези улики. Така ли е? Какво е имала сестра ми, което…
Риордан го прекъсна:
— В момента си мисля само, че преди да правим каквото и да е, трябва да те заведа в моргата, за да идентифицираш сестра си. Нали разбираш, преди да започнем да говорим за нея, трябва да сме сигурни, че става дума за твоята сестра.
Вече бяха на прага, когато телефонът иззвъня. Риордан се поколеба за миг, после се върна и вдигна слушалката.
— Какво? — нетърпеливо настоя той, обличайки с една ръка палтото си. Гласът от другия край каза нещо и Риордан стрелна с поглед Ласитър. — Господи… Да, да… Добре.
Когато тръгнаха да излизат, Риордан запали цигара.
— Какво беше това? — подозрително го изгледа Ласитър.
— Кое? — попита Риордан и шумно изпусна струйка дим.
— Обаждането.
Но Риордан само поклати глава, сякаш искаше да каже: „Остави това сега“.
Десет минути по-късно вече бяха пред сградата на кметството. Ласитър откопча колана си и понечи да слезе от колата, но детективът сложи ръка върху неговата, за да го спре.
— Виж, Джо — каза той притеснено. — Има нещо, което… — Прочисти си гласа. Помълча, за да намери точните думи, и след малко продължи: — Съгласен ли си, че един хирург не може да оперира собственото си дете?
— Какво?
— Хирургът не може да оперира детето си, адвокатът не може да защитава себе си, а ти… ти трябва да оставиш този случай на мен.
— Ще го имам предвид.
Риордан удари волана с длани.
— Знам, че говоря на стената, но… — Погледна часовника си. — Случвало ми се е и преди. Виждал съм го с очите си: бивши полицаи, агенти, военни следователи… всякакви, все хора професионалисти. Хващат се с нещо, което лично ги засяга, и забъркват ужасна каша. Направо оплескват работата. — Понеже Ласитър не каза нищо, детективът дълбоко въздъхна: — Ще поискам някой да ти докара колата тук. И ще те помоля да се прибереш. Аз ще ти се обадя по-късно.
Ласитър беше в странно състояние — сякаш управляваше сам себе си с дистанционно. Не чувстваше нищо… нищо особено. Видя се да влиза в сградата и да намира чакалнята — безлична стая със стандартните морски пейзажи по стените. После разговаря с някаква жена с бяла престилка и табелка на гърдите, с надпис БИЙЗЛИ. Тя отбеляза името му в дневника — голяма зелена книга, — след което го придружи до хладилната зала, където телата чакаха… каквото чакаха… в подобни на ковчези чекмеджета в стените.
Идентифицира Кати. После и Брендън. Продължаваше да си остава безчувствен. Сякаш бе кукловод и дърпаше конците на куклата Ласитър, която правеше, каквото се искаше от нея, а истинският Джо Ласитър наблюдаваше отстрани.
Русата коса на сестра му се бе превърнала в почернял сплъстен скалп. Устните й бяха разтворени, а сините й очи гледаха втренчено нагоре към флуоресцентното осветление. Веждите и клепачите й бяха напълно изгорели, което придаваше на лицето й празно, дори тъпо изражение. Брендън беше още по-зле — цялата му кожа бе овъглена и покрита с мехури.
Беше виждал мъртъвци и преди, а Кати и Брендън бяха точно това — мъртъвци. Изглеждаха като кукли. Сякаш никога преди не са били живи. Жената с бялата престилка… Бийзли… стоеше до него малко вдървено, като че ли очакваше той да побеснее, готова да понесе всякакъв емоционален изблик. Вместо това куклата Ласитър кимна и със спокоен глас потвърди за протокола положителната идентификация. Напрегнатите рамене на сестрата се отпуснаха и тя записа нещо във формуляра, с който бе дошла. Чу характерното изскърцване на филцовия връх на флумастера по хартията, което необяснимо как надви равномерното бучене на хладилните агрегати. После подписа нещо, без да го чете. След това си тръгнаха.
Читать дальше