Джон Кейс - Сянката на Бога

… телата отговарят на…

На какво?

… на онова, което ни е известно за живущите там. Вашата сестра…

Катлийн!

… и нейният син…

Брендън! Малкият Брендън!

Пътят следваше извивките на Потомак, недалеч от мястото, където бе сънувал, че лови риба. От другата страна на реката, зад кулите на Джорджтаунския университет, зората вече аленееше.

Бяха мъртви. Не че мъжът се бе изразил точно по този начин. „Два случая с летален изход“. Джо Ласитър стисна зъби с такава сила, че главата му забуча. Кати. В целия си объркан и скапан живот Кати най-сетне бе намерила щастието. Стабилността. Духовния мир. По някакво чудо бе станала прекрасна майка, а детето…

В съзнанието му изплува образът на Брендън и той отмести поглед. Свали прозореца и с облекчение подложи лице под хладната струя въздух. При Рослин пресече реката и излезе на 66-та магистрала. В насрещното платно вече пъплеха доста коли.

Как бе възможно къщата да пламне? Ласитър недоумяваше. Та тя беше съвсем нова и всичко в нея — готварската печка, електрическата инсталация, отоплението, разпределено в три зони… всичко, всичко бе възможно най-доброто. Лично я бе огледал, преди сестра му да се нанесе. Навсякъде бяха монтирани датчици за дим. Детектори за въглероден окис. Имаше дори автоматично задействащи се пожарогасители! След като бе станала майка, Кати бе започнала да обръща сериозно внимание на безопасността.

Знаеше, че сега не е моментът да мисли за къщата. Трябваше да мисли за сестра си. Но се опитваше да превърне катастрофата в абстрактно понятие и да гледа на случилото се като следовател, а не като брат. Може би подсъзнанието му превключваше в режим на отрицание — „не, това не може да ми се е случило“, — защото някъде дълбоко в себе си той просто не вярваше, че тя е мъртва. Не беше възможно къщата да е изгоряла до основи! Как тогава тя е мъртва? И Брендън на всичкото отгоре…

Как така не бяха избягали навън?

Мъжът по телефона не му бе дал много информация. Сега искаше да получи такава. Искаше да разбере всичко. Натисна педала, макар да знаеше, че вече е късно. „Летален изход…“ Вече не можеше да я спаси.

Беше тръгнал към моргата, която се намираше в сградата на някогашното кметство, но се улови, че пътува към дома на Кати. Караше като автомат. На няколко преки от Кобс Кросинг въздухът замириса лошо. Усети дима и сърцето му замря. Осъзна, че до последния момент бе стискал сламката на отчаяната надежда — някаква нелепа грешка, друг адрес, друга Кати Ласитър.

Надежда, която се стопи. Видя фаровете на пожарните, паркира акурата на тротоара и извървя пеша останалата част от пътя.

Знаеше, че несъмнено е започнало рутинно разследване на причините за пожара. Винаги се правеше опит да се разбере какво точно е станало. Не за да бъде задоволено само нечие любопитство, нито дори с идеята да се извлекат някакви поуки. Просто отговорът на въпроса „Защо е възникнал този пожар?“ имаше важни правни и финансови последици. Беше ли причината цигара? Дефектен нагревател за вода? Неправилно построен комин?

Уточняването на вината щеше да определи кой и колко да плати, така че отговарянето на този въпрос бе първата и основна задача.

Пред къщата бяха паркирани шест коли. Ласитър ги огледа: полицейска патрулна, още две полицейски без отличителни знаци, но с „буркани“ на покривите, две пожарни и бежова „Камри“, за която можеше да се предположи, че е на застрахователния агент. Униформен мъж опъваше жълта лента, на която бе напечатано безкрайното:

Полицейско заграждение — не пресичайте Полицейско…

Във въздуха се носеше тежка миризма — смес от изгоряло дърво и пластмаса. Но къщата, по-скоро това, което бе останало от нея, го порази като боксов удар. И за пръв път след телефонното обаждане смисълът на думата „летален“ проникна в съзнанието му. Сестра му бе мъртва. Племенникът му бе мъртъв. Къщата все още димеше тук-там в центъра на изровената от гумите на колите подгизнала ливада, осеяна с овъглени парчета дърво и почернял метал. Прозорците й бяха избити и без защитата на стъклото оставяха тягостното впечатление за празен поглед на покойник. През тях се виждаха пораженията вътре. Ласитър се обърна и отиде при полицая, който вече бе изтеглил първата отсечка на заграждението.

— Какво се е случило?

Полицаят беше млад, червенокос, синеок и с лунички. Той вдигна поглед и сви рамене с младежка арогантност:

— Случи се пожар.