Джон Кейс - Сянката на Бога

Черквата бе построена още през осми век на мястото на древен храм на Митра. Вековете й бяха завещали течащ покрив и рушащи се стени, така че алтернативата пред отдаването й на „Умбра“ бе да се изравни със земята, за да не пострада някой.

Орденът я бе възстановил — както впрочем и бе обещал, — макар в примитивната сграда отдавна не бе останало нищо от онова, което привлича търсачите на антични паметници на културата и ги кара да извиват шии и да цъкат с език. Само на половин ден път оттук въпросните ценители можеха да се насладят на творенията на Джото, Микеланджело, Леонардо или Фра Липо Липи. Или на Рафаел и Бернини. Не, Сан Еуфемио определено не привличаше ценители.

Вярно, отвън бе украсена с две кипарисови врати, оцелели през вековете — семпли, но здрави. Интериорът обаче бе мрачен и потискащ. През малкото прозорци едва се процеждаше светлина, защото бяха от минерала селенит — предшественик на стъклото, той пропускаше наистина част от слънчевите лъчи, но бе доста далеч от прозрачността.

А и останалите неща бяха малко… обезкуражаващи. Сърцето на неособено популярния светия се съхраняваше в отблъскваща мощехранителница. Една страховита картина изобразяваше Благовещението. Тя бе толкова потъмняла от старост, че можеше да се разгледа донякъде само в слънчев ден. На всичкото отгоре Дева Мария бе изрисувана с безизразно лице, обърнато към Светия Дух, който, противно на църковната традиция, бе показан не като благ човек, а като безтелесно око, плуващо из въздуха.

Но в тази потискаща атмосфера Делла Торе грееше като свещ. В деня, когато реагира на обвиненията в пресата, че „Умбра“ е неофашистка организация — същия ден, когато Донато Маджио стана член на ордена, — младият духовник анализира ситуацията с подкупваща лекота. Първо се усмихна, после вдигна ръце и съжалително поклати глава:

— Пресата — бе започнал той, — пресата ме изумява, защото, от една страна, позицията й е несъстоятелна, а от друга — показва чуждо влияние. Първо се оплакват, че говорим прекалено много — продължил бе той, намеквайки за дните, когато „Умбра“ бе тръбяла на висок глас възгледите си, — а сега ни укоряват, че изобщо не говорим. Интерпретирайки тенденциозно поведението ни, те погрешно възприемат сдържаността ни като потайност, а братството — като конспирация. Така само доказват, че си остават верни на себе си. — Сред конгрегацията се разнесе весел шепот. — Пресата винаги представя нещата в погрешна светлина — заключи Делла Торе — и в това отношение никога няма да разочарова читателите си. — Новоприетите членове се усмихнаха.

Отец Маджио остана едновременно доминиканец и член на „Умбра“, в чиито редици имаше много свещенослужители, но заради светския характер на ордена, това не създаваше морален проблем. Все пак, отец Маджио бе малко по-особен случай, защото не само бе духовник, но и работеше във Ватикана. Стъпил с по един крак в двата свята, той добре разбираше страха, който единият предизвикваше в другия. За Ватикана „Умбра Домини“ бе екстремистка група, действаща на ръба на поносимостта, своеобразна католическа Хизбула, която всеки момент ще експлодира. От своя страна „Умбра Домини“ виждаше във Ватикана онова, което си беше или поне оставяше впечатление, че е — препятствие. Голямо, нелепо и… съществуващо.

Макар отец Маджио официално да не се познаваше със Силвио делла Торе, той не срещна никакъв проблем да си уговори лична среща. Когато разбра, че един от помощниците на кардинал Орсини иска да говори с него по въпрос от изключителна важност, Делла Торе предложи да вечерят заедно още същата вечер. Според Маджио той бе стигнал до погрешното заключение, че длъжността секретар на Орсини е постоянна, но… какво от това. Макар да знаеше, че е жалък книжен плъх, бе убеден, че Делла Торе ще иска да чуе онова, което бе дошъл да му разкрие.

Когато влезе, Делла Торе гледаше през прозореца. Маджио се обърна, за да покаже, че е забелязал сервитьора, плахо изрекъл „Scusi, signore“, и видя онова, което мракът в черквата бе скрил: главата на „Умбра Домини“ бе невероятно красив мъж в средата на трийсетте, широкоплещест и висок. Семпло, но скъпо облечен. Гъстата му къдрава коса бе толкова черна, че направо синееше на мъждивата светлина. Но онова, което най-силно изненада Маджио, бяха очите. Те бяха в трудния за описване нюанс на избледняващ аквамарин — нито сини, нито зелени, подчертани от гъстите мигли.

„Диамант в обков, изкован от Бога“, помисли Маджио, доволен от собственото си сравнение. Та нали в свободното си време пишеше поезия. Делла Торе стана и отецът забеляза, че чертите на лицето му са досущ като на статуя във Форума 6 6 Религиозен, граждански и търговски център в републикански Рим, датиращ неизвестно от кога, но добил разцвет по време на Юлий Цезар (около I век пр.н.е); понастоящем представляващ исторически руини, реставрирани до слоя от епохата на Юлий Цезар: от хилядите колони, издигнати в него в продължение на поне 7–8 века, днес са останали прави не повече от 50. — Б.пр. . Маджио вписа във въображаемата си книга: „Класически римски профил“… и едва тогава обърна внимание на човека пред себе си. Сърцето му прескочи — предстоеше му да вечеря в компанията на самия Силвио делла Торе!