Агата Кристи - Убийство по Коледа

— Били ли сте там след това?

— Върнах се там за пет години, след като се ожених. Това беше за последно.

— Но преди това? Били сте там много години, нали?

— Да.

— Разкажете ми!

Той заразказва, а Пилар слушаше, като пазеше лицето си от огъня.

Гласът му зазвуча бавно и уморено. Той каза:

— Почакай, ще ти покажа нещо.

Той предпазливо се изправи и постепенно, подпирайки се на бастуна си, закуца през стаята. Отвори големия сейф и я повика с ръка.

— Ето, погледни ги, почувствувай ги, остави ги да се посипят през пръстите си.

Той погледна учуденото й лице и се засмя.

— Знаеш ли какво е това? Диаманти, дете, диаманти!

Очите й се разшириха.

— Но това са просто малки камъчета.

Симеон се засмя.

— Не са шлифовани. Така ги вадят от земята.

Пилар недоверчиво попита:

— Ако ги шлифоват, ще станат ли истински диаманти?

— Разбира се.

— И ще святкат и блестят?

— Ще святкат и блестят.

Тя възкликна по детски:

— О, не мога да повярвам!

Той се забавляваше.

— Това е самата истина.

— А ценни ли са?

— Доста. Трудно е да се каже, преди да ги шлифоват, но тази купчинка струва няколко хиляди лири.

Пилар възкликна, като разчленяваше думите:

— Няколко… хиляди… лири?

— Да, девет или десет хиляди. Нали виждаш, големички са.

Пилар попита с облещени очи:

— Защо не ги продадете тогава?

— Защото искам да си ги имам тук.

— А всичките тези пари?

— Нямам нужда от тях.

— А, ясно — Пилар беше впечатлена. После каза:

— Защо не ги дадете да ги обработят и да ги направят красиви?

— Защото ги предпочитам такива. — Лицето му стана мрачно. Той се обърна и заговори на себе си: — Те ме връщат назад, само като ги докосна, само като ги почувствувам с пръсти, всичко се връща — слънцето, миризмата на саваната, воловете, старият Еб и момчетата, вечерите…

На вратата се почука леко.

Симеон каза:

— Сложи ги обратно в сейфа и затвори вратата. — После извика: — Влез.

Хорбъри влезе почтително и тихо.

— Чаят е сервиран долу, сър.

Хилда каза:

— Тук ли си бил, Дейвид? Търсих те из цялата къща. Хайде да не стоим в тази стая, толкова е студено.

Дейвид не каза нищо, само стоеше и гледаше някакво ниско кресло с избеляла копринена тапицерия. После внезапно проговори:

— Това е нейният стол… Винаги седеше в него… Същият си е. Само е избелял.

Хилда сбърчи леко челото си. Тя каза:

— Така ли? Хайде да не стоим тук, Дейвид, ужасно е студено.

Дейвид не й обърна внимание, само продължи да си приказва, като се оглеждаше наоколо.

— Повечето време седеше тук. Аз сядах до нея на онази табуретка и тя ми четеше. „Джак, Убиецът на великани“ , това ми четеше. Трябва да съм бил шестгодишен тогава.

Хилда го хвана здраво под ръка.

— Хайде, скъпи, да отидем в гостната, тук няма отопление.

Той послушно се обърна, но тя почувствува как през тялото му премина тръпка.

— Всичко е същото, всичко. Сякаш времето е спряло.

Хилда изглеждаше разтревожена. Придавайки си бодрост, тя се помъчи да промени темата:

— Къде ли са другите? Сигурно е време за чай.

Дейвид освободи ръката си и отвори друга врата.

— Тук някога имаше пиано… а, ето го. Чудя се дали е още в ред.

Той седна, отвори капака и прекара леко пръсти по клавишите.

— Явно редовно го акордират.

Той започна да свири. Пипаше умело и мелодията течеше плавно изпод пръстите му.

Хилда каза:

— Какво е това? Толкова ми е познато, а не мога да се сетя.

Той отговори:

— Не съм го свирил от години. От нея съм го научил. Една от „Песните без думи“ на Менделсон.

Сантименталният мотив изпълни стаята. Хилда помоли:

— Изсвири нещо от Моцарт.

Дейвид поклати глава и започна друг мотив от Менделсон.

После внезапно удари яростно по клавишите и стана. Целият трепереше. Хилда отиде при него.

— Дейвид, Дейвид!

Той каза:

— Нищо, няма нищо.

Някой рязко дръпна звънеца. Тресилиън стана от стола си в кухнята и бавно тръгна към входа.

Звънецът се обади отново. Тресилиън се намръщи.

През матовото стъкло се виждаше силуета на мъж с широкопола шапка.

Тресилиън прекара ръка през челото си. Нещо не беше наред. Сякаш всичко се повтаряше. Това вече се беше случвало.

Той дръпна резето и отвори вратата. Магията изведнъж изчезна. Мъжът проговори:

— Тук ли живее мистър Симеон Лий?

— Да, сър.

— Бих искал да го видя, ако е възможно.

Далечен спомен се събуди у Тресилиън. Тази интонация напомняше миналите дни, когато мистър Лий току-що беше дошъл в Англия.