Филип Джиан - Проклета въртележка

— Ооооо… Боли ме, бе!

— А така, тръгвай с мен! — изръмжах аз.

Тъкмо се оглеждах в огледалото на банята, когато Анри изникна зад гърба ми. Запали цигара, без да бърза.

— Добре де, ще науча ли най-сетне какво се е случило?

Скулата ми грееше в яркочервено, а лявото ми ухо бе виолетово. Усещах да се надига главоболие. Пуснах студената вода.

— Тя не ти ли обясни? — измрънках аз.

По пътя към вкъщи си мълчах, защото докарахме двамина, които живееха до нас. Беше четири сутринта и Глория се изниза в стаята си, като не пропусна да захлопне злостно вратата. Държах се разтреперан за краищата на мивката. Чувствах се гадно.

— Виж какво, Анри — подех аз. — Дай да погледнем нещата каквито са: тя ще ни побърка и ти го знаеш не по-зле от мен. Признавам, че последните дни се беше кротнала, ама за малко, и да ти кажа, Анри, това си беше затишие пред буря…

Той започна да пристъпва от крак на крак. Разбираше чудесно думите ми, но все пак тя му беше дъщеря и за него беше по-трудно да го преглътне.

— Добре де, но все пак ти може би малко преувеличаваш — рече той.

Спрях крана и се обърнах към него. Направих усилие да не скръцна със зъби.

— Мислиш ли, че преувеличавам? Ами тогава ще трябва да прекарваме времето си да я издирваме по кьошетата и да се бием с всеки, който се завърти покрай нея! Не виждаш ли, че нещата ще се влошават от ден на ден, че тя ще направи живота ни невъзможен, по дяволите?!

Той изпрати облаче дим към краката си с угрижен вид.

— Знаеш ли, нищо не можем да сторим, това е то. Може би не й е много весело да живее с нас, вероятно не успяваме да се поставим на нейно място… Но нещата няма да спрат дотук, Анри, уверявам те, че тя ще ни донесе и други неприятности!

— Боже, боже!

Той приседна на крайчеца на ваната и ризата му се изопна почти до скъсване. Скоро ще бъде съвсем белокос, рекох си, а мисълта за това ми беше тягостна. Самият аз имах чувството, че едва бях въздъхнал и, ей ме на, на четиридесет години. Понякога имаме усещането, че животът ни се подиграва. Друг път си казваме, че е в правото си да ни осмее. А времето си минава. И белият кичур току ти смигне от нечие теме, а скоро се спуска и над твоето око.

— Анри, мисля, че първоначалното ти предложение беше най-добро. Трябва просто да я изпратим при майка й и може би това ще й е от полза, чуваш ли? Докато сред нас… знаеш, тя е пълнолетна, та това е като да слагаш пръчки динамит, нали ме разбираш? Не можем повече да се грижим за нея, ще се издушим, така е, Анри, уверявам те, а за нея ще бъде добре да поживее с майка си…

Той побарабани с пръсти по ръба на ваната. Аз се възползвах от възможността да се обърна и да завра главата си под струята, а после внимателно се подсуших с пешкира. Ухото ми напомняше птиченце с потрошени крачка и едно наполовина скършено крило.

— Естествено, ние кипваме, като я видим с някого, докато майка й би разбрала тези неща, момичетата ги обсъждат помежду си през смях. Там ни стяга челикът… А това няма да ни пречи да я виждаме, в това отношение не виждам проблем.

Приближих се до него, докато капките се стичаха по раменете и по гърба ми, а някои падаха на пода.

— Анри, искаш ли да обсъдим това след няколко дни? Знаеш, че все някога ще трябва. Приятелю, мислиш ли, че има кой знае колко решения?

Той ме погледна. Разбира се, не ми се стори в най-доброто си настроение, и той беше като мен, уморен, а аз го молех да си разкъса сърцето, но в крайна сметка кимна с глава.

— Сигурно си прав — каза той. — Да, сигурно си прав.

Често съм си казвал, че писането на книги ме спаси да не пропадна след смъртта на Бети. Имах чувството, че книгите ми не бяха безполезни, че ми вдъхваха нови сили и влагах в писането особено старание, макар мнозина да не мислеха така. Моят начин на писане изискваше неотменна взискателност и добро ухо, и дума не можеше да става да се отпусна или да недогледам нещо. Подозирам, че мнозина класици са имали същата съдба, тоест пожертвали са си здравето, защото, разбира се, всичко си има цена.

Три поредни дни се затворих с коректурите и нямам представа какво е ставало около мен. Глория по всяка вероятност се цупеше, но това беше по-скоро добре, защото можех да работя на спокойствие, оглаждайки изречение след изречение, като ограничих консумацията на бира, за да може изостреният ми като двоен бръснач ум да реже възможно най-ниско. Отказвах да се разсейвам в часовете за хранене, връщах се на мястото си с някой сандвич и продължавах работата си. В живота на човек няма много неща, които си струват зора, затова не бива да се пропуска възможност да се раздадеш докрай.