Филип Джиан - Проклета въртележка

Беше към полунощ, когато приключих с последната страница от бумагите си. Глория си беше в стаята, а Анри бе пуснал приглушено телевизора и се бе излегнал на дивана. Прищя ми се да подишам въздух. Предложих му да пийнем по нещо и скоро се озовахме на улицата, крачещи по пустия тротоар. Поех дълбоко въздух.

— Изглежда, че си доволен от себе си — отбеляза той.

Действително не ми се плачеше и направо му се усмихнах.

— Да, горе-долу — отвърнах аз. Току-що бях отрязал последните връзки, които ме обвързваха с тази книга и се чувствах почти нов човек, до степен, че имах усещането, че преоткривам улиците, които познавах като задния си джоб, изпитвах желание да надникна зад всеки ъгъл, за да не пропусна нещо. Както не е истина, че се умира само веднъж, така е вярно, че човек се завръща към живота от време на време. Тогава всичко изглежда чудесно, дори пътят до най-близкия бар. Всъщност просто нищо не те терзае.

— Аз поговорих с нея — обясни ми Анри. — Тя е съгласна.

— Чудесно. Всичко е наред.

— След като решението е взето, бих предпочел да не се помайваме, а? Ти как мислиш?

— И аз съм на твоето мнение. Тръгваме, когато кажеш.

— То донякъде сме и принудени, нали така?

— Ми да! — нещата се проясняваха.

След няколко дни хванахме бика за рогата. Едва се развиделяваше, когато проверих всички показатели на мерцедеса, после отидох да взема куфара на Глория и го напъхах в багажника. Макар и тримата да се усмихвахме кротко, атмосферата беше ужасна. Всички бяхме губещи в тази история, но пък на този свят нещата никога не са съвсем розови, така че включих мотора да загрее, докато бъзиках копчетата на радиото. За щастие се задаваше хубав ден, насред синевата се мъдреше само някакво нещастно бяло облаче, което скоро щеше да изчезне, защото изглеждаше зарязано, сияйно, но зарязано.

Градът беше безмълвен. Преминахме по съвсем пусти улици в първите лъчи на изгряващото слънце, а после излязохме на шосето. Марлен ни очакваше. Предния ден Анри й бе позвънил, а аз бях доволен, че ще я видя отново. Пък и пътят не беше чак толкова лош в края на краищата. За последно бяхме във фермата преди седем-осем месеца, още преди бягството на Глория. Тогава останахме петнадесетина дни, за да се възползваме от безкрайната есен, а всичко тънеше в цветове. Бях запазил чудесен спомен, фермата се намираше накрая на малък град, в подножието на планината, на самата граница на гората. Не беше съвсем близо, затова по обяд спряхме в едно заведение на самообслужване. Беше горещо. При потеглянето обстановката бе малко тягостна, но сега се разведри. Глория бодваше пържени картофи от чинията на Анри, а той се смееше. Всъщност нямаше нищо драматично, никой не беше умрял.

Когато влязохме в двора на фермата, пред нас се разкри странно зрелище. Всички се изцъклихме, а аз, от своя страна, макар да осъзнавах що за гадост е това, не можах да сдържа възторга си от зловещата красота на гледката и дивата мощ, която тя излъчваше.

— О, мили Боже! — изстена Анри. — Сякаш небето е стоварило юмрук по масата!

За кой ли път Анри намери верния образ. Ден след ден поезията бележеше точки, в което не се заблуждавах. Трябва да се признае, че тези хора придават по-скоро добър вкус на живота, защото имат дарбата да натискат чувствителните места. За нас, останалите, това си беше просто дърво, рухнало върху покрива на къщата. А и нима можеше да бъде нещо друго? Марлен излезе на прага на къщата, докато ние слизахме от колата, понесли ореолите си под мишница. Тя направи няколко крачки на верандата, закопчавайки две-три копчета на ризата си. Изглежда също я мъчеше жегата.

— Уф! — въздъхна тя. — Точно навреме идвате… тримата!

С един скок Глория преодоля няколкото стъпала и почти повдигна майка си в обятията си. Анри се отдалечи по посока на дървото, което беше рухнало напреки на къщата. Беше куриозно, но и възможно най-гадно, защото пораженията по покрива изглеждаха сериозни, а един от дебелите клони беше изтърбушил една от стаите на първия етаж.

Не е за вярване! Ама какво е станало? — попита той с изкривена физиономия.

Марлен повдигна рамене с въздишка.

— Знам ли? Вятър, буря… Цяла нощ ни вя, а пък и то си беше наполовина изсъхнало. Аз съм си виновна, все някога трябваше да стане.

Анри огледа дървото от корените до клоните, после го помилва с ръка.

— Ех, ама и ти, виж какви ги свърши!

— Повярвайте ми, милички, преживях най-големия уплах в живота си — продължи Марлен. — Бях легнала и си помислих, че къщата ще се разхвърчи на парчета.