Филип Джиан - Проклета въртележка

— Кажи ми… каква е тая история с Глория? — попита ме ребром тя.

Не допусках, че може да попита тъкмо мен. Няколко секунди останах сащисан. Престорих се, че се прозявам.

— О… то… не е от вчера… Просто вече не е малко момиченце…

— Аха, значи двамата с Анри сте го осъзнали най-сетне?

Бях решил да се облегна на коленете си, да гледам право напред и да си усуквам една тревичка. Притеснявах се да говоря за това, напразно опитах да се сниша, но тишината наоколо ме заковаваше на място.

— Да речем, че от известно време насам ни е трудно да следваме нейния ритъм… Освен това има нещо, с което Анри не се е примирил, а ти може би няма да го разбереш. Засукана работа, тоест, дъщеря му офейква с някакъв си…

— По дяволите — прекъсна ме тя, — дъщеря му, както се изразяваш, а Глория за твое сведение е и моя дъщеря… въобще знаеш ли на колко е години? Дали той малко не прекалява, а?

— Добре де, ама ти не можеш ли… Тъй де, аз го разбирам, а пък и ти не ме остави да завърша… Но аз си спомням изражението му, когато научи, че Глория не се била чупила с първия срещнат, ни най-малко, а с… не знам как да го кажа… с един дето продава коли…

Тя улови едното си коляно и го подложи под брадичката си.

— Бога ми, та това са работи отпреди хиляда години.

— Абе да, ама той има силна памет. Защо? Да не ти е неприятно, че доведохме Глория?

— А, не, разбира се, че не, много се радвам, че е при мен… Само дето се опасявам, че тук ще й доскучае. Тя иска да излиза, да се вижда с хора. С вас сигурно й е било по-забавно.

— А, не, не, бъркаш, в последно време хич не се забавлявахме. Нещо започна да скърца помежду ни.

Тя се обърна към мен, присви очи и лекичко се усмихна.

— Всъщност не разбирам защо обсъждаме подобни неща. Тя сигурно се пита защо не я оставяме на мира и с право. Ти ми изтъкваш тая история с автотърговеца. Е, все пак в живота се случват и по-страшни неща.

— Е, все пак не забравяй, че Анри се измъчи, месеци наред нямахме вести от нея, дори не знаехме къде е.

Тя махна с досада.

— Разбира се, че го е приел зле. Аз знаех къде е. Глория веднага ме осведоми и редовно се чувахме. Не мислиш ли, че така е по-просто?

— По дяволите! Защо не ни каза?

Отговорът трябва да беше някъде на земята, току пред нас, защото тя огледа внимателно терена, сякаш ми казваше „нима не разбираш“, а аз се питах дали да не отида да си взема една бира.

— Знаеш ли, когато напуснах Анри, Глория беше още момиченце, и когато съдията отсъди, че я поверява на него, аз все още не знаех какво означава това за мен. Трябваха ми години, за да го проумея. Разбира се, виждах я от време на време, но Анри не ме преследваше с последните новини от нея!

Тя ме погледна отново, а устните ми бяха пресъхнали от парещите й думи.

— От две-три години нещата се понаместиха — допълни тя. — Но за да си наясно, когато почина моят търговец на коли, както ти се изразяваш, аз наследих доста мангизи и казах на Анри, че бих желала да се погрижа за Глория, че разполагам с достатъчно средства, но той не искаше и да чуе. Изсмя ми се и години наред я виждах само когато той имаше време и благоволеше да я доведе. Сега разбираш ли ме?

— Да, ама по моему това е естествено. Човек за всичко си плаща.

— Да, ама аз платих прескъпо! Прескъпо… Когато купих фермата, не съм и допускала, че ще ми я доведе някой ден. Ако го знаех, щях да купя апартамент в града. Какво може да прави двадесетгодишно момиче на село?

— Ти си си добре тук.

— Да, с възрастта на човек му се ще да е на въздух. Ама нали не говорим за мен, аз вече гоня четиридесет. Моята е лесна, вече не съм така напориста, обичам да се радвам на времето.

Разбирах я напълно. С годините и аз все повече се отдавах на съзерцание и ми трябваше все по-голямо усилие, за да заклокочи кръвта ми, а като цяло избягвах тарапаната. Списъкът на нещата, които си струваха в живота, намаляваше от ден на ден, което ми позволяваше да съсредоточа усилията си и да бъда по-прозорлив. Общо взето, тази възраст ми харесваше и нямах нищо против да остана на четиридесет години.

Тогава чухме колата да се задава. Вратите се захлопнаха. Това ни върна на земята. Марлен развя косите си и се надигна засмяна. Времето беше все така хубаво, светлината си беше същата, но вълшебството беше се разпиляло.

— Искам да приключа, преди да се е стъмнило — заяви тя. — Ще успеем ли?

— Да!

— А, забравих да ти кажа… Тук ни наобикаля една лисица.

— Така ли?

Когато стиснах за последно клещите, слънцето бе порозовяло. Глория се присъедини към нас и аз довърших работата сам, докато момичетата си бъбреха. За щастие ми донесоха бира. Хвърлихме няколко шепи зърна през решетката, преди да си отидем. Подредихме инструментите и се прибрахме в къщата, при Анри. В кухнята се носеше приятна миризма. Анри се бе изгърбил над газовата печка.