Филип Джиан - Проклета въртележка

Момичетата не изказаха мнение, стояха прегърнати и усмихнати, като в карикатура, но това са неща, които им се случват, може би неволно, а може би е така от зората на времето. Истина е, че невинаги са такива, за жалост, защото това е приятно от време на време.

Погледнах Анри в очите и се разсмях.

— Колко залагаш?

— А! А! — отвърна ми той.

— Хубаво! Тогава гледай внимателно!

Запалих трактора и им направих знак да се отдалечат. По моите изчисления, ако застанех малко косо и дръпнех силно, трябваше да стане. Надявах се веригата да не се скъса и да не отнеса половината къща. Когато усетих в мен да се вселява съмнение, потеглих рязко.

Едва не се търколих от седалката, когато веригата се изопна. Нещо зловещо изтрещя зад гърба ми, подир което земята потрепери. Спрях машината, момичетата аплодираха, а аз слязох от трактора.

— КЪЛНА ТИ СЕ! НА КОСЪМ БЕШЕ! — викаше Анри. — УВЕРЯВАМ ТЕ, ЧЕ СЕ РАЗМИНА НА КОСЪМ.

— Знам. Що да си хабя силите?

Вечерта всички бяха скапани. Не само разтребихме моята стая и опънахме мушама на покрива, но успях да нарежа дънера на парчета. Двамата с Анри накълцахме кита, докато момичетата събираха клончетата. Голяма част от следобеда бе посветена на пренасянето на нарязаното стебло и подреждането на траншовете. Прекосявахме двора под жаркото слънце, междувременно слагахме нови и нови кутийки бира в хладилника. Голяма работа отметнахме, и то без да ни мигне окото. Всъщност никой не разбираше какво става.

Тъй като бях почнал още в ранни зори, бях най-мръсен, затова на мен се падна привилегията пръв да използвам ваната. Бях съсипан. Напълних ваната с хладка вода и се потопих. Приличаше на хиляда и една нощ. Не ми трябваха много усилия, за да затворя очи. Чувах ги едва-едва как разговарят долу.

— Искаш ли малко от това, ягодовото?

Отворих очи и видях Глория, която наливаше някаква червена течност във ваната. Миришеше на дъвка на десета степен и се пенеше.

— О, по дяволите! — въздъхнах аз.

Тя затвори флакона, смеейки се.

— Какво пък… гот мирише!

— Бъди така любезна… — рекох аз.

Тя си излезе, но след две минути се появи Анри.

— Оппаааа… Ама ти още ли си вътре?

— Да! Чакам да ми се сбабичаса кожата на пръстите!

— Да не снасяш яйца? Искаш ли да ти изпържим четири с шунка, като на мен?

— Да, на всяка цена.

Той сложи ръце на кръста си.

— Ама какъв ден, а!? Не съм допускал, че можем да го нарежем цялото… Добре се справихме, де!

— Бива си ни!

След Анри бях посетен от Марлен, но по съвсем различен начин. Каза ми да не се притеснявам. Щяла набързо да си измие косата. Беше навлякла бял пеньоар. Аз се заиграх разсеяно с облачета пяна, докато тя се намъкна в душ кабината и дръпна пердето.

— Уф! Направо съм гроги.

— Да бе, и аз.

Една ръка се подаде и пусна пеньоара на земята. Бикините й бяха усукани в него. Тя пусна крановете, докато аз бях споходен от ерекция насред ягодовата пяна. Със сигурност за това допринасяше и умората, но тя не обясняваше всичко. За миг изпитах сърцераздирателно желание за ебане. Опитах се да не мисля за това. Но тя се изкъпа, подсуши и излезе, а аз продължавах да мисля все за същото. Колкото по-напредваха нещата, толкова по-уверен бях, че се запътваме към пропастта. Междувременно се облякох и слязох да хапна с другите. Навън беше нощ. Напомняше ми фустата на жена в траур.

След няколко дни, четейки вестника, научих, че една от книгите ми е спечелила награда. За съжаление липсваха подробностите и не знаех дали това щеше да ми донесе и пари. Мислех да се надигна, за да звънна на моя издател, но го отложих за по-късно. Другите бяха излезли на пазар и бях сам в къщата, седях на верандата в слънчевия и безметежен следобед, нищо не налагаше да бързам. Наведох се да си налея голяма чаша цитронада. Представих си изражението на Бети, ако беше научила, че съм спечелил награда, и се разсмях. Сигурно щеше да ме събори от стола, хвърляйки се отгоре ми с блеснали очи, и щеше да ми обясни, че ме намира за красив. Колчем говореха за мен, се радвах от нейно име, чувах я как ликува зад гърба ми или изпълнява танца на Сен Ги. Бях късметлия като писател. Колкото повече отказвах интервюта, толкова повече пишеха за мен. Колкото по-малко се показвах, толкова повече искаха да ме видят. Дотук това не ми дотягаше особено, а и в последна сметка поведението ми се оказваше уместно, тъй че нямаше какво повече да сторя. Освен това знаех, че трябва да си пазя силите, защото Бети искаше от мен много повече, искаше всичко и не се съмняваше в нищо. При първата проява на слабост щеше да ме сграбчи за ръката. Беше като бягане на дълги разстояния, идеална дисциплина за човек с болно сърце. Но който иска да получи Висшата Награда, трябва да поеме по най-трудния път, а дълъг е пътят до литературния Нобел за цялостно творчество, човек трябва да овладее дишането си. Имах още година, за да подобря рекорда на Ръдиард Киплинг, тоест имах своите шансове. Откъде да знам дали онези не попълваха вече формулярите?