Филип Джиан - Проклета въртележка

Излишно е да обяснявам, че не бях много ентусиазиран при мисълта за купона. Насмалко да откажа да отида, но Глория увисна на ръката ми и накрая се предадох. А ако чисто и просто се придържаме към фактите, може да се твърди, че всичко започна от тази вечер. Животът ми щеше да бъде пометен за втори път, но всичко започна с този тъп купон и нищо повече, нищо озаряващо. Направо се поболявам, като видя на какво почиват нещата и как човек пристъпва към съдбата си. В известен смисъл го намирам за ужасяващо. Приказно ужасяващо.

И така тримата се озовахме в колата и поехме по улиците, докато навън се свечеряваше — бащата и дъщерята отпред, а аз сам на задната седалка. На един червен светофар Анри рязко наби спирачките, с което ми припомни, че бях забравил да си взема лекарствата. Измъкнах ги от джоба си и дискретно глътнах няколко. Трудно беше да се сещам всеки ден за тях, най-вече защото не вярвах, че животът ми зависеше от тези жалки хапчета, не можех да го допусна . Не усещах смъртта да витае над главата ми. От друга страна, нищо не ми струваше да ги вземам. Нима някой днес живее без една шепа таблетки за смучене?

Когато пристигнахме, вече се беше събрал доста народ. За щастие Шарл обитаваше една от онези просторни къщи, в които все още се диша и човек може да се поразходи, без да настъпи някого. И тримата бяхме достатъчно известни в града, за да предизвикаме одобрителен шепот с влизането си на арената. Името ми беше по вестниците, когато можех, давах Анри за пример, а Глория носеше агресивно червен минижуп, с една дума, държахме ги в ръцете си. Шарл се появи нахилен от другия край на помещението и сложи ръка на рамото ми. Ненавиждах жеста. Ако изключим писаниците му, човекът не беше антипатичен. Но като цяло не обичам да ме докосват. Нищо не можех да направя. Наложи се да изчакам да свърши с усмивката, за да вметна:

— Нямам нищо против да остана закован на мястото си, стига да ми дадеш една чашка — рекох.

Той ми разтри рамото и което е по-лошо, ми смигна.

— Хубаво е, че дойде — каза той.

— Мда — отвърнах.

Сетне побързах да се отдалеча от него.

Едно от нещата, които не спират да ме удивляват в живота, е, че всеки писател намира някой по-глупав от себе си. А бях достатъчно опитен, за да разпозная жертвата си от пръв поглед. Беше едно момиче към тридесетте и знаех защо ме гледаше по този начин. Тъй като исках да изпия спокойно чашата си, се приближих до нея. Беше безупречна, бузите й почервеняха само при мисълта, че е на по-малко от петдесет сантиметра от мен. Писателят винаги намира някой, който да се увие около крака му, и това е отморяващо, не му се налага да слуша, никой не идва да го пита дали не скучае. Чудесно е наистина да си писател, на всички им потичат лигите. Включих на първа.

— От погледа ви личи, че сте чели някоя от книгите ми — казах.

Може би поизбързвах, но от начина, по който се кълчотене пред мен, заключих, че можех да й разкъсам дрехите и да я изчукам на място. Освен това бях по-висок и клетата беше принудена да вдига очи към мен, а разпаленият ми вид сигурно й въздействаше.

— О, да, разбира се! Чела съм ги всичките. Знаете ли, и аз самата пописвам от време на време.

Трудно можех да се натъкна на по-добър дивеч. Навремени хвърлях по едно око, за да видя дали устните й все още мърдат, понякога кимах с глава, най-вече когато ми доливаше чашата. Прекарвал съм прекрасни вечери в подобни условия. Усещаш само общото настроение, долавяш само парфюма, без да разговаряш с никого, виждаш само цветовете и всичко това благодарение на труда си. Справедливо беше, в края на краищата писател не означава само неприятности.

По някое време се поразмърдах, подписах се на ръката на момичето и го накарах да седне на един стол.

Глория танцуваше с най-младите, докато Анри се търкаляше сред възглавниците заедно със старите пушки. Аз отскочих до кухнята с намерението да похапна нещо, но не щеш ли, се натъкнах на Шарл и преди да съм направил кръгом, той ме сграбчи. Аз обаче го изпреварих и извадих пачката банкноти от джоба си.

— Така сме на чисто — рекох аз. — Благодаря ти, много ми помогна.

— Е! Нещата май потръгват, а?

— Мда. Горе-долу…

Отрязах си три пръста дебело парче сьомга, докато оня броеше парите.

— Ей, забравих да ти кажа, скоро ще надхвърля двеста хиляди бройки от последната ми книга!

Аз едва стигах десетте хиляди и това ми се струваше огромна цифра. Не бях забравил, че съм само надеждата на последното поколение, имах още доста път да извървя. За щастие никой не подозираше, че съм с болно сърце, инак щяха бързо да ме погребат и да преминат към следващия. Най-малкото, което изискват от една надежда, е да пращи от здраве. Но не и да си живурка спокойно.