Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Сигурен ли сте, че е умряла в джакузито? — обърна се Суифт към Монк.

— Не съм казал къде е умряла.

— Усещам, че е било вътре в къщата.

— Защо просто не попитате Хелън къде се е случило?

— Не става така.

— Разбира се, че не — каза Монк. — Подобна яснота и конкретност не биха ви оставили много място за увъртане.

— Прилагате телесните закони към духовния свят. Това е все едно да поискате от една риба да вдишва въздух вместо вода. Нашите очаквания и нашите физически закони просто не са приложими там. Всичко, свързано с техния свят, е различно от нашия, включително начинът, по който общуват. Те не се нуждаят от думи, за да предават идеите.

— Колко удобно за вас — подметнах.

— Всъщност, Натали, това е много неудобно и влудяващо както за духовете, така и за мен. Това не е като да четеш писмо или да се опитваш да превеждаш от китайски на английски. Много по-сложно е. Представи си, че стоиш на магистрала и се опитваш да чуеш какво казват хората в преминаващите коли. Такова нещо е. Затова те се опитват да използват образи, усещания и емоции, за да предават онова, което искат да изразят, но дори така тази задача е трудно изпълнима.

— Всичко това ми звучи като куп оправдания, измислени, за да ви позволят да се изразявате смътно и неточно — каза Монк. — И да избегнете обвинение в измама.

Суифт отиде в края на кухнята и размаха ръце пред тялото си, сякаш разсейваше паяжини или дим.

— Умряла е тук. Усещам мразовит полъх и тясно пространство.

— Тялото й е в хладилна камера в моргата — казах. — По-студено и по-тясно място от това няма.

— Виждам цвете, роза, от бодлите капе кръв, но не знам какво означават тези образи.

— Ако чакате аз или Натали да предположим нещо, помислете си пак — каза Монк. — Ние не сме неграмотни селяндури. Знаем как се правят тези работи.

— Подозирате в убийството съпруга й, нали? — попита Суифт.

— При убийство на един от съпрузите, винаги другият е заподозрян номер едно — каза Монк. — Това едва ли е някакво невероятно разкритие.

— Хелън също го подозира. Усещам недоверието й, чувствам гнева й. Имало е караници, и то жестоки, заради това, че не й е бил верен. Но тя е намерила покой тук през последните няколко дни. Обожавала е Хаваите. Обожавала е хората, а също и храната. Хелън е била човек на изтънчените усещания, особено когато е ставало въпрос за храната. Всеки ден носеше вкъщи пресен ананас и пай.

— Това сте можели да го видите и от входната си врата — каза Монк. — Не ви трябва поглед в отвъдното.

Суифт въздъхна уморено:

— Господин Монк, приемам, че не ми вярвате, но не е нужно да апострофирате всяка моя дума. Ако искате, приемайте това, което ви казвам, ако не искате — недейте. Изборът е ваш.

— Избирам да не вярвам. Мисля, че сте измамник, който се възползва от уязвимостта на другите за лична облага. Това е престъпление.

— От чия уязвимост се възползвам сега?

— От нейната — каза Монк и ме погледна. Бях изненадана.

Суифт се обърна към мен:

— Уязвима ли си, Натали?

Канех се да отговоря отрицателно, но после осъзнах, че не е вярно.

— Да, когато стане въпрос за съпруга ми.

— Не бива да е така — каза Суифт.

Изпитах желание да го зашлевя.

— Нямате право да ми казвате как би трябвало да се чувствам. Не знаете нищо нито за мен, нито за него.

— Знам, че Мич е побягнал, но не защото се е страхувал. Направил го е, за да отвлече вниманието на сръбския патрул от пострадалите членове на екипажа си. Превърнал е себе си в мишена, за да спаси тях. Усещам неговото чувство за дълг, отговорността, която е изпитвал спрямо хората си.

Започнах да треперя, кожата ми настръхна. Думите на Суифт звучаха правдиво. Мич винаги поставяше дълга си преди мен, преди Джули, или преди себе си. Първата му инстинктивна реакция не би била да спасява себе си: тя щеше да го подтикне да спаси хората си.

Но откъде можеше Суифт да е научил това? Как би могъл да знае каквото и да било от всичко това? Нищо, което бях казала на Суифт, не можеше да му е предоставило цялата тази информация. Все едно самият той беше присъствал там, на терена в Косово. Или може би…

Не, не можех да го повярвам. Разумът ми казваше, че не може да е вярно. Емоционално и физически обаче се чувствах сякаш Мич беше с нас и протягаше ръка да ме докосне. Усещах присъствието му.

Изражението ми сигурно е издало всичко, което чувствах, защото Монк ме погледна, а след това лицето му почервеня от гняв. Никога преди не го бях виждала толкова ядосан. Той обаче не изрази гнева си с крясъци. Вместо това се обърна към Суифт и проговори с много нисък, овладян глас: