Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Заради тази ситуация с кърпите на господин Монк ще му е много трудно да се концентрира. Не знам дали сте наясно с това, но той работи в тясно сътрудничество с Полицейското управление на Кауаи по разследването за убийството на Хелън Грубър. Той е много прочут детектив.

— Запознат съм с репутацията на господин Монк — каза Камакеле. — Преди да дойда тук, бях мениджър на хотел „Белмонт“ в Сан Франциско.

— Тогава знаете колко бързо работи, когато мисли ясно. Би могъл да разкрие това убийство, преди до вътрешността на континента да стигне вестта, че такова убийство изобщо е станало. Но ако вниманието му се отвлича… ами, това разследване може да се влачи със седмици и неизбежната негативна публичност ще има време да се разпространи. Кой знае как би могло да се отрази това на посещаемостта на вашия хотел.

— Разбирам. — Камакеле задъвка устната си за миг. — Мисля, че можем да уредим нещо. Какво ще кажете да отседнете в бунгалото, което по-рано бе обитавано от покойната госпожа Грубър? То е напълно изолирано и няма да бъдете в сграда с навити на руло хавлиени кърпи. Всичките ви кърпи ще бъдат сгънати.

— Но това е отцепено местопрестъпление — каза Монк.

— Вече не. Полицията официално го освободи тази сутрин.

— Не можем да си позволим пет хиляди долара на нощ — казах. — Или каквато и да е сума, доближаваща се до тази.

— Гостите, които могат да си позволят тези цени, не желаят да отсядат на място, където е извършено убийство — каза Камакеле. — Боя се, че докато не успеем напълно да ремонтираме бунгалото и да го предложим като съвсем ново, то ще остане празно. Можете да го вземете за сумата, която плащате сега.

Погледнах Монк, нареждайки му със силата на погледа си да приеме предложението. Той го направи.

— Отлично — каза Камакеле. — Ще наредя да пренесат нещата ви веднага.

— Срещали ли сте някога госпожа Грубър? — попита Монк.

Камакеле кимна:

— От рецепцията я препратиха при мен. Госпожа Грубър ги подлудяваше. Казваше, че чувала гласове. Сигурен съм, че е било така, но тези гласове са били единствено във въображението й. Толкова е тъжно, когато това се случва.

— Предложихте ли й да я преместите?

— Да, но всичките ни бунгала бяха заети. Вместо това й предложих един от апартаментите ни, но тя отказа. Каза, че щом шумът е толкова силен там навън, то в сградата сигурно е още по-силен.

— Ами съпругът й? — попита Монк. — Говорили ли сте някога с него?

— Разменихме си любезности, когато поздравих него и съпругата му с „добре дошли“ в нашия хотел, придружих ги до бунгалото и като поздрав от хотела им връчих бутилка от най-хубавото ни шампанско. Ако не се брои това — не, никога не сме разговаряли. Но изглеждаха много влюбени.

— Споменахте, че сте работили в Сан Франциско — казах. — Там познавахте ли Дилън Суифт?

— Той провеждаше в „Белмонт“ семинарите си за отвъдното. Когато дойдох в Кауаи да надзиравам преустройството на хотела за новите собственици и научих, че добавят салон, в който могат да се правят и прожектират видеозаписи, помогнах да убедят Дилън да заснема половината от телевизионните си шоупрограми тук.

— Защо? — попита Монк с очевидно неодобрение.

— За да придам известен блясък на нашия видеосалон, който се използва предимно от информационно-рекламни предавания, и за рекламиране на нашата почивна база — каза Камакеле. — Не само че извличаме полза от публичността, но и близо трийсет процента от гостите ни отсядат тук специално, за да бъдат сред публиката на неговото предаване или за да присъстват на някой от семинарите му. А освен това получава и великолепен декор за шоуто си. Заснема другата половина от шоупрограмите си в Сан Франциско. Всъщност, връща се там в понеделник.

— Вярвате ли, че може да говори с мъртвите? — попитах.

— Баща ми почина преди пет години, но благодарение на Дилън, все още си говоря с него всяка седмица.

Не разбирам хората, които изпитват неохота да спят в стая, където е умрял някой, или да купят къща, в която е станало убийство. Домовете си имат история — сред техните стени се създава, изживява и губи живот. Такъв е, ами… животът.

Това, което ме поразява, е фактът, че същите хора, които не искат дори да стъпят в къща, в която някой е умрял, изобщо не се двоумят да живеят на скалист бряг или в свлачищна зона. Или в гора, застрашена от горски пожари. Или в апартамент във високоетажна сграда, построена на нестабилен терен. Или в комплекс от построени като част от проект жилища, разположен върху често наводняван район. Или в квартал, намиращ се в съседство със сметище за заравяне на токсични отпадъци.