Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Жената взе чантата си и излезе от ресторанта, вървейки точно пред нас. Вървяхме на няколко метра разстояние след нея през тропическата градина, докато стигнахме до паркинга. За мой късмет, джипът й беше паркиран само през две места от нашия мустанг.

Нощното небе беше много по-тъмно, отколкото в Сан Франциско, но тук звездите блещукаха по-ярко. Въздухът беше приятно топъл, като легло сутрин, а уханието беше сладко, като от току-що изпрани чаршафи. Сигурно съм била уморена, защото очевидно ме спохождаха доста мисли, свързани с леглото.

— Страхотна нощ за разходка с кола — казах и смъкнах гюрука. Нямах представа докъде ще ни отведе жената, и имах нужда от оправдание, ако тя се отдалечеше от хотела ни.

— Това звучи приятно — сговорчиво каза Монк.

Жената се изтегли от мястото си на паркинга и, служейки си с умения, които бях усвоила от гледането на повторения на Досиетата Рокфорд , оставих две коли да се вместят между нас и нея, докато тя се отправяше надолу по Поипу Роуд. Беше тъмно, пътят беше осветен единствено от луната и от фаровете на минаващи коли.

Тя направи ляв завой по Капили, който ни отведе до водата. Лъчите на полумесеца хвърляха отблясъци по вълните. Там нямаше плаж, само черни, назъбени вулканични скали. Крайбрежните води се разбиваха мощно в тях, вдигайки пенливи пръски, като образуваха ситен дъждец, който усещахме по кожата си, докато карахме по обгръщащия морския бряг Хуунани Роуд. От другата страна на улицата имаше комплекси от апартаменти и частни хотели, гледащи към водата.

— Тук е толкова красиво, нали? Дори когато единственото, което се вижда, са силуетите на палмите на фона на луната.

— Да не говорим за джипа, който кара онази жена от катамарана.

— Ъъ, какво? — попитах. Това наистина бе най-доброто, което можех да направя при тези обстоятелства.

— Следваме една от туристките, които са били на организираната от Роб Шнорхела разходка с корабче тази сутрин.

— Така ли? — Опитах се да не звуча нито изненадано, нито виновно. Сега знаех как се чувстваха лошите типове, когато той разкриеше престъпленията им.

— Тя беше на касата на ресторанта, когато си тръгнахме.

— Наистина ли? Наблюдателните ви способности са наистина удивителни. Никога не бих я познала.

— Значи е просто съвпадение, че се движим след нея.

— Разбира се, че е съвпадение — казах. — Просто караме покрай водата.

— Тогава защо намали скоростта, за да пропуснеш две коли между нас и джипа й?

— Защото съм много вежлив шофьор.

— И аз гледам Досиетата Рокфорд . Гледаме го заедно.

Жената спря в един комплекс от апартаменти и паркира зад една от сградите с изглед към водата. Комплексът се наричаше Убежището на китоловеца , името беше изписано с разкривени метални букви върху ниската стена от вулканични стени, която заобикаляше комплекса. Спомних си още един от образите, описани от Дилън Суифт.

Капитан Ахав се крие в сенките .

Дебнещ китоловец? Беше доста пресилено, но пък тя беше в Убежището на китоловеца . Образът се връзваше, точно както „политаща любов“ си пасваше с татуировката й. Почувствах как през тялото ми преминава тръпка, а в ума ми зазвуча началната мелодия на песента от Зоната на здрача .

Заобиколих и излязох пред сградата, на мястото, където тя гледаше към Тихия океан, и паркирах на улицата, така че да виждаме както апартамента, в който влезе тя, така и всички останали в комплекса. Всички бяха разтворили широко завесите на прозорците си, за да виждат изгледа. Виждахме какво става във всеки от апартаментите, включително и в нейния.

И видяхме как Ланс Воон я посреща на вратата, целувайки я по устните. Тя го стисна по задника и занесе храната на масата на верандата.

Монк се обърна към мен.

— Как разбра?

— Ще ми повярвате ли, че съм го открила по пътя на логиката?

— Не.

— Защо не? — попитах.

— Защото, ако имаше нещо, което да може да се открие по пътя на логиката, щях да го открия. Работата ми е да откривам разни неща по пътя на логиката.

Въздъхнах в знак, че се признавам за победена. Наистина не ми се искаше да му казвам, но сега ми се налагаше.

— Получих малко помощ.

— От кого?

— Хелън Грубър.

Монк ме изгледа.

— Тя е мъртва.

— Знам, но тя ви е оставила съобщение днес следобед.

— Как би могла, щом е мъртва?

— Говорила е с Дилън Суифт — казах. — От отвъдното.

По обратния път към хотела и докато се качвахме към свързаните си стаи, разказах на Монк всичко за срещата си с Дилън Суифт в бара край басейна. Разказах всичко, което Суифт беше казал за убийството и за образите и усещанията, които Хелън беше споделила с него от огромния отвъден безкрай — мириса на люляк, дървосекача с порцеланова кукла в ръка, вкуса на пай с liliko , спотайващия се в сенките капитан Ахав, допира на бодлива тел до плът, политащата любов и боровото дърво.