Крейг Ръсел - Братът Грим

Очите, косата, лицето му. Ще запомни всяка подробност. Това лице, прекалено младо, за да бъде мъртво, ще остане в гънките на паметта му заедно с другите лица — някои млади, някои стари, но всички мъртви — от годините на разследвани убийства. Не за пръв път Фабел изпита негодувание срещу неизбежно еднопосочните си отношения с тези хора. Знаеше, че през следващите седмици и месеци ще опознае това момиче — ще говори с родителите, братята и сестрите, с приятелите й. Ще научи навиците й, любимата й музика, хобитата, които са я радвали. След това ще навлезе по-дълбоко. Ще измъква важни тайни от най-близките й приятели; ще чете дневника, който е държала скрит от света. Ще споделя мислите й, които е предпочела да не споделя. Ще прочете имената на момчетата, които тайно е надрасквала. Ще си изгради пълна картина на надеждите и мечтите, духа и личността на момичето, което е гледало с тези лазурни очи.

Фабел ще опознае това момиче толкова подробно, а тя не би могла да го познава. Той я среща, когато за нея напълно е угаснала възможността да опознава, когото и да било. Започва с нейната смърт. Работата на Фабел беше да познава мъртъвци.

И все пак тя го гледаше от пясъка. Дрехите й бяха вехти. Не дрипи, но безцветни и износени. Торбест суичър със следи от рисунка отпред, избелели джинси. Дори и когато са били нови, дрехите са били евтини.

Тя лежеше на пясъка с подвити крака, ръцете й свити върху скута й. Сякаш беше коленичила на пясъка и се беше катурнала, замръзнала в тази поза. Но не беше умряла тук. Фабел беше сигурен. Това, в което не беше сигурен, бе дали позата й се дължеше на случайно наместване на крайниците или бе нарочно нагласена от този, който я бе оставил тук.

Приближаването на Браунер, шефа на криминалистите, го изтръгна от горчивите мисли. Браунер прескочи дъските, с които беше оградено предполагаемото местопрестъпление. Фабел мрачно му кимна за поздрав и попита:

— Какво имаме, Холгър?

— Почти нищо — отвърна Браунер невесело. — Пясъкът е сух и фин и вятърът лесно го разбърква. Той буквално издухва всякакви годни за доказателства следи. Мисля, че това не е първичното местопрестъпление. Ти как смяташ?

Фабел поклати глава. Браунер погледна към тялото на момичето, изражението му помръкна. Фабел знаеше, че и Браунер има дъщеря, и разпозна унинието на лицето му като отсянка на тъпата болка, която изпитваше и той. Следователят продължително въздъхна.

— Ще направим пълно разследване, преди да я предадем на Мьолер за аутопсия.

Фабел мълчаливо гледаше как облечените в бяло обработват мястото. Като древни египетски балсамьори, обвиващи мумия, обикаляха около тялото, като покриваха всеки квадратен сантиметър с лепенки, всяка от които беше номерирана и фотографирана, а после прехвърлена на полиетиленов лист.

След като мястото беше обработено, тялото на момичето беше вдигнато внимателно, прехвърлено и затворено с цип във винилов чувал, вдигнато на носилка и полуиздърпано, полупренесено през поддаващия пясък от двама служители на моргата. Фабел не откъсваше очи от чувала с трупа — тъмно петно на фона на бледия цвят на пясъка, скалите и униформите на хората от моргата — докато не изчезна от погледа му. След това се обърна и погледна назад към чистия жълтеникав пясък, към извисяващия се фар на Бланкенезе, нататък отвъд Елба към далечните зелени брегове на Високите земи, после обратно към зеления маникюр на терасите на Бланкенезе с техните елегантни скъпи вили.

Фабел си помисли, че никога не е виждал по-безлюден пейзаж.

9:50 ч., сряда, 17 март

Болница Кранкенхаус Марияхилф

Хаймфелд, Хамбург

Старшата сестра го гледаше от приемната и усещаше как оловна тежест натиска сърцето й. Той седеше на стола до леглото, без да усеща, че е наблюдаван, наведен напред, а ръката му лежеше върху сиво-белия сбръчкан релеф на челото на старицата. От време на време тази ръка леко и бавно поглаждаше бялата коса. През цялото време той говореше на ухото й с бавен тих шепот, който само старата жена можеше да чуе. Старшата сестра усети, че една от подчинените й стои зад нея. Втората сестра също се усмихна с горчиво съчувствие, когато видя един син на средна възраст и старата му майка, обгърнати в своя собствена затворена вселена. Старшата посочи сцената с леко мръдване на брадичката си.

— Не пропуска нито ден… — Тя се усмихна невесело. — Да ти кажа, никой от моите няма да си помръдне задника заради мен, когато остарея като нея.

Читать дальше