Крейг Ръсел - Братът Грим

— Що за дрехи са това? — попита Ана.

— Традиционен северногермански женски костюм. Нещо като този, който жените носят на празника Спеелдеел — обясни Фабел. — Нали знаеш, като Финквардерския Спеелдеел.

Ана нищо не разбра.

— Ето ти очите. — Тя посочи гърдите на жената, върху които бяха пръснати четири маси от бяла и червена тъкан. — Май ще ни затрудни това изобилие. По-точно, имаме две очи в повече.

Фабел огледа тялото на мъртвата жена от главата до краката. Беше яркочервено традиционно боне, гарнирано с бяла дантела и вързано под брадата, пъстър шал във весели цветове над раменете и бяла блуза с широки ръкави, прибрана от тесен черен корсаж, украсен със златни и червени ширити. Той беше изцапан с лепкавите топки на извадените очи. Червена дълга до глезените пола беше едва прикрита под бродирана бяла престилка. На краката — дебели бели чорапи и черни обувки с ниски токове. Малка плетена кошничка беше оставена до нея и вътре имаше нещо като хляб.

— Приличат на истински — каза Фабел. — Тези одежди приличат на направени от членове на дружество Спеелдеел или предадени от майка на дъщеря. Знаеш ли коя е?

Ана поклати глава.

— Тогава трябва да разпространим нейна снимка, както и детайли от дрехите. Някой от Спеелдеел дружеството може да познае нея или тях.

— Виждаш ли цвета на бонето й? — Ана подаде на Фабел прозрачен плик за улики с поредно парченце жълта хартия.

Фабел впери поглед в дребния почерк на слабата утринна светлина.

— По дяволите! Червената шапчица. — Фабел върна плика на Ана. — Негодникът ще изиграе целия сборник приказки, ако не го пипнем скоро. Времето между убийствата се скъсява все повече, но малките му кървави възстановки съвсем не стават прибързани. Всичко това явно отдавна е било планирано.

— Очите, шефе — каза Ана. — Какво ще кажеш за тях? Имаме две, за които нищо не знаем.

— Освен ако не са на Паула Елерс и ги е държал някъде замразени или запазени другояче.

— Неее, не мисля така. — Към тях се присъедини Холгър Браунер. — Два чифта очи. И двата човешки, и двата изтръгнати със сила, а не хирургически. Доколкото виждам, и двата чифта са в процес на изсъхване, но едните са по-сухи от другите, значи са извадени по-рано. Но не виждам никакви следи от опити за запазване чрез замразяване или обработка с нещо.

— А защо не сме намерили друго тяло? — попита Ана.

Фабел щракна с пръсти.

— Умния Ханс… По дяволите, това е. Умния Ханс!

Ана изглеждаше объркана.

— Аз се ровя в тези проклети приказки от доста време — каза Фабел. — Те са толкова много, че той може да ни цапардосва с която и да е от стотиците, за да обосновава убийствата си, но си спомних за Умния Ханс. Не знам дали е замислен като същото лице от „Хензел и Гретел“, но момичето в приказката за Умния Ханс се казва Гретел. Във всеки случай Умния Ханс е пращан от майка си при Гретел няколко пъти, винаги с някаква проста задача, най-често за да предаде някакъв подарък. И всеки път се провалял — не успявал да даде на Гретел подаръка, но се връщал с нещо, което тя му е дала. Последния път майка му го натоварила с най-простото нещо. Казала му: „Умни ми Ханс, защо не хвърлиш мили очи към Гретел?“. Тоест да я погледне мило. Но Умния Ханс изпълнява нареждането буквално: отива в обора и изважда очите на всички крави и овци. После посещава Гретел и ги хвърля върху нея.

— Боже! — Ана погледна трупа. — Значи това е връзката, за която говореше. Както е свързал Спящата красавица с Рапунцел чрез Лаура, така е свързал и Рапунцел с Умния Ханс чрез Бернд Унгерер.

— Именно. А сега имаме и малката Червена шапчица.

Фабел се загледа в лицето на мъртвата жена. Беше силно гримирано. Неестествен вид, който се сблъскваше с фолклорния костюм. Той се обърна към Браунер, шефа на следователите. Тонът му беше почти умолителен.

— Холгър, направи нещо. Моля те, дай ми някаква следа към този тип. — Той въздъхна. — Ана, връщам се в управлението. Ела в кабинета ми веднага щом свършите тук.

— Добре, шефе.

Фабел се отправи назад към изхода. Птичките вече пееха с всички сили. Спомни си прочетеното някъде, че Фрийдхоф Олсдорф приютява смайващо разнообразие от съвсем редки птици, в това число и прилепи, които гнездят в гробниците. Всъщност Фрийдхоф беше защитена природна зона. Толкова живот в място, предназначено за покойници! Мисълта беше прогонена от вика на Ана зад него.

— Шефе! Шефе! Ела да видиш това…

Тя енергично го призоваваше и с ръка. Фабел почти изтича към трупа. Бяха го вдигнали от мястото, където беше оставен, и го бяха напъхали в пластмасов чувал. Женският ангел все още гледаше и сочеше надолу, но вече не към мъртвата жена с традиционни северногермански одежди. Този път протегнатият пръст на ангела показваше плоча от бял мрамор, на която беше написано име.