Тес Геритсън - Чиракът

— Но всички те ви доставяха удоволствие?

— Едни по-голямо, отколкото други.

— Разкажете ми за някое, което изпъква особено за вас. Което заема особено място в спомените ви. Има ли такова?

Той кимна.

— Има едно, за което мисля непрекъснато.

— Повече, отколкото за другите?

— Да. В ума ми е.

— Защо?

— Защото не го довърших. Защото не съм се отказал от шанса да му се насладя. Все едно да те сърби някъде, без да можеш да се почешеш.

— Това му придава тривиално звучене.

— Така ли? Но с времето дори тривиалният сърбеж поглъща вниманието ти. Той е винаги тук, дразни кожата ти. В началото може да не прилича на нищо особено. Но после продължава дни и нощи без облекчение. Превръща се в най-жестоката форма на мъчение. Доколкото си спомням, в писмата си споменах, че знам това-онова за историята на безчовечността, проявена от човек към човек. Изкуството за причиняване на болка.

— Да. Писахте ми за вашия, ъъъ… интерес на тази тема.

— Мъчителите от всички времена са знаели, че дори най-лекият дискомфорт с времето става непоносим.

— И този сърбеж, за който споменахте, стана ли непоносим?

— Нощем ме държи буден. Мисля за това, което можеше да бъде. За удоволствието, което ми бе отнето. Цял живот педантично съм довършвал всяко нещо, с което съм се захващал. Така че това ме безпокои. Постоянно мисля за него. Картините се въртят отново и отново в главата ми.

— Опишете ги. Какво виждате, какво чувствате.

— Виждам нея. Тя е различна, изобщо не е като другите.

— С какво?

— Тя ме мрази.

— Другите не те ли мразеха?

— Другите бяха голи и уплашени. Победени. Но тази продължава да се съпротивлява. Усещам го, когато я докосна. Кожата й е наелектризирана от гняв, макар да знае, че съм я победил. — Хойт се приведе напред, сякаш се готвеше да сподели най-интимните си мисли. Погледът му не беше насочен вече към О’Донъл, а към камерата, сякаш виждаше през лещите й, и се вторачи право в Ризоли. — Усещам гнева й — продължи той. — Поглъщам яростта й само като докосвам кожата й. Като нещо нажежено до бяло е. Нещо течно и опасно. Чиста енергия. Никога не съм се чувствал така могъщ. Искам да се почувствам така отново.

— Това възбужда ли ви?

— Да. Мисля за врата й. Много е тънък. Тя има хубава, бяла шия.

— За какво друго мислите?

— Мисля как ще й сваля дрехите. Колко са твърди гърдите й. И коремът й. Хубав, плосък корем…

— Значи фантазиите ви за д-р Кордел… са сексуални?

Той замълча. Премигна, сякаш изваден рязко от транса си.

— Д-р Кордел ли?

— Нали говорим за нея? Жертвата, която така и не убихте, Катрин Кордел.

— О! Мисля и за нея. Но нямах предвид нея.

— А кого?

— Другата. — Взря се в камерата така напрегнато, че Джейн усети горещината на погледа му. — Полицайката.

— Имате предвид тази, която ви откри? Това ли е жената, за която фантазирате?

— Да. Името й е Джейн Ризоли.

Дийн се изправи и натисна бутона „Стоп“ на видеото. Екранът потъмня. Последните думи на Уорън Хойт увиснаха като вечно ехо в настъпилата тишина. Във фантазиите си той я бе събличал, оставяйки я без дрехите и достойнството й, свеждайки я до разголени части на тялото. Врат, гърди и корем. Джейн се запита дали сега Дийн я виждаше по този начин, дали споделените от Хойт еротични видения се бяха запечатали и в съзнанието на Дийн.

Той се обърна, за да я погледне. Никога не беше смятала, че изражението му може да бъде разчетено лесно, но в този миг гневът в очите му не можеше да бъде объркан.

— Разбираш, нали? — каза той. — В плановете му е влизало да видиш този запис. Направил ти е пътечка от трохи, която да следваш. Пликът с адреса на О’Донъл те заведе до самата О’Донъл. До неговите писма, до тази видеокасета. Знаел е, че в крайна сметка ще видиш всичко това.

Младата жена се взираше в тъмния телевизионен екран.

— Той говореше на мен.

— Точно така. Използва О’Донъл като свой посредник. Когато говори на нея, в това интервю, Хойт всъщност говори на теб. Разказва ти фантазиите си. Използва ги, за да те уплаши, да те унизи. Чуй какво казва.

Дийн върна лентата.

Лицето на Хойт се появи отново на екрана.

— Нощем ме държи буден. Мисля за това, което можеше да бъде. За удоволствието, което ми бе отнето. Цял живот педантично съм довършвал всяко нещо, с което се захващам. Така че това ме безпокои. Постоянно мисля за него…

Дийн натисна стопа и я погледна.

— Как те кара да се чувстваш това? Да знаеш, че си винаги в ума му?