Тес Геритсън - Чиракът

Забеляза мъжете, застанали мрачно в кръг под дърветата, като безмълвни оплаквачи със сведени глави. Слийпър се обърна и срещна погледа й.

— Току-що приключиха първия обход с детектора за метали — обясни той. — Техникът на местопрестъплението тъкмо се бе запътил обратно към игрището за голф, когато алармата се включи.

Младата жена влезе в човешкия кръг и коленичи, за да огледа онова, което бяха намерили.

Черепът беше отделен от тялото и лежеше изолиран от другите останки, които почти се бяха превърнали в скелет. Една златна коронка проблясваше като пиратски зъб от редицата изцапани с пръст зъби. Не видя дрехи, никакви останки от тъкан, само оголени кости, към които бяха прилепнали парчета разлагаща се плът. Сплъстените кичури дълга кестенява коса навеждаха на мисълта, че останките бяха на жена.

Джейн се изправи, огледа земята. Комарите прелитаха до лицето и се хранеха с кръвта й, но тя не усещаше ухапванията им. Беше се фокусирала единствено върху мъртвите листа и клонки, в гъстия шубрак. Този истински горски рай започваше да я изпълва с ужас.

Колко жени лежат в тази гора?

— Това е неговото бунище.

Обърна се и видя Гейбриъл Дийн, който беше изрекъл тези думи. Той беше коленичил малко по-нататък и ровеше из листата със скритите си в ръкавици ръце. Дори не го беше видяла да си слага ръкавици. В този момент той се изправи, погледите им се срещнаха.

— Вашият извършител е използвал това място и преди — обясни Дийн. — И вероятно ще го използва отново.

— Ако не го уплашим.

— И точно това е предизвикателството. Да не вдигаме шум. Ако не го стреснем, има вероятност да се върне. Не само, за да захвърли поредното тяло, а просто на посещение. За да възстанови трепета в себе си.

— Вие сте от отдела, изследващ маниера на поведение. Нали?

Той не отговори на въпроса й, а се обърна да огледа пръснатите в околността служители на полицията.

— Ако успеем да скрием това от пресата, имаме някакъв шанс. Но за тази цел ще трябва незабавно да вземем мерки.

Да вземем. Ние. Само с тези думи бе встъпил в партньорство с нея, което тя никога не беше търсила, с което не се беше съгласявала. Но той беше тук пред нея и издаваше укази. Ситуацията ставаше особено унизителна поради факта, че всички останали чуваха разговора и разбираха, че авторитетът й се оспорва.

Единствено Корсак, с присъщата си прямота, се осмели да се намеси в диалога.

— Извинете, детектив Ризоли — каза той. — Кой е този господин?

— ФБР — отговори тя, все така, без да отделя поглед от Дийн.

— И би ли могъл някой да ми обясни кога това се превърна във федерален случай?

— Не се е превърнал — обяви тя. — И агент Дийн се готви да напусне мястото. Някой би ли могъл да му покаже пътя?

Двамата с Дийн се гледаха известно време. После той наклони леко глава, показвайки безмълвно, че отстъпва за този рунд.

— Сам мога да намеря пътя — заяви той. Обърна се и тръгна обратно към игрището за голф.

— Какво им става на тези хора от Бюрото? — възкликна Корсак. — Вечно се мислят за царе на положението. Какво прави тук ФБР?

Ризоли се взираше към дърветата, където Гейбриъл Дийн току-що бе изчезнал — сива фигура, която се беше смесила с падащия сумрак.

— Ще ми се да знаех.

Лейтенант Маркет пристигна на местопрестъплението половин час по-късно.

Присъствието на началството беше последното, което Джейн си пожелаваше. Не обичаше някой по-висшестоящ полицай да наднича постоянно през рамото й, докато работи. Но Маркет не се месеше и просто стоеше сред дърветата, преценявайки безмълвно ситуацията.

— Лейтенант — каза тя.

В отговор той кимна отривисто.

— Ризоли.

— Какво е това с Бюрото? Бяха изпратили тук агент, който очакваше да бъде приет с отворени обятия.

Лейтенант Маркет кимна.

— Молбата дойде чрез канцеларията на ВПК.

Значи това беше одобрено от върха — канцеларията на Върховния полицейски комисар.

Джейн наблюдаваше как членовете на експертния криминален отдел прибират оборудването си и се насочват обратно към своя ван. Макар да се намираха в границите на град Бостън, това тъмно ъгълче на резервата „Стоуни брук“ изглеждаше така изолирано, сякаш се намираше в дълбок лес. Вятърът въртеше листа във въздуха и носеше миризма на загнило. През дърветата Ризоли виждаше подскачането в мрака на светлината от фенерчето на Бари Фрост, който развързваше лентата, ограничаваща сцената на престъплението, отстранявайки всяка следа от дейността на полицията. От тази нощ започваше постоянното наблюдение на мястото, защото копнежът на извършителя към разложението може би щеше да го привлече отново към този усамотен парк, към тази мълчалива горичка.