Тес Геритсън - Чиракът

— Прилича на следа от „Тейзър“ 4 4 Електрошоков пистолет. — Бел.прев. — каза Ризоли.

Айлс кимна.

— Точно така. Това е класическата реакция на кожата към електрическия шок от подобно на пистолета „Тейзър“ приспособление. Със сигурност е в състояние да извади всеки от строя. „Бум“ и той губи напълно невромускулния си контрол. Достатъчно дълго, за да даде възможност на някой да му завърже краката и ръцете.

— Колко време остават обикновено тези белези?

— При жив човек обикновено избледняват след два часа.

— А при мъртъв?

— Смъртта слага край на кожните процеси. Затова все още можем да ги видим. Макар да са съвсем бледи.

— Значи е умрял, преди да са изминали двата часа от електрическия шок?

— Правилно.

— Но един „Тейзър“ те поваля само за няколко минути — намеси се Корсак. — Пет, най-много десет. За да продължи да го контролира, трябвало е да бъде зашеметен отново с пореден електрошок.

— И затова ще продължим да търсим още следи — отвърна Айлс.

Тя прокара светлината по-надолу по торса. Лъчът освети безмилостно гениталиите на Ричард Йегър. До този момент Ризоли беше избягвала да поглежда към тази част от анатомията му. Винаги й се беше струвало, че е жестоко посегателство да зяпаш половите органи на труп, че това е поредното унижение за тялото на жертвата. Сега светлината беше фокусирана върху отпуснатия пенис и скротум и насилието над Ричард Йегър изглеждаше пълно.

— Ето още такива следи — каза Айлс, като избърса кървавото петно, за да открие кожата. — Ето, най-ниско на корема.

— И на бедрото му — промълви Джейн.

Айлс вдигна поглед.

— Къде?

Ризоли посочи издайническите следи, непосредствено вляво от скротума. „Значи такива са били последните, ужасни мигове на Ричард Йегър“ — помисли си тя. Напълно буден и в съзнание, но неспособен да помръдне. Неспособен да се защити. Здравите мускули, часовете, прекарани в спортната зала, в крайна сметка не са стрували пукнат грош, защото тялото не му се е подчинявало. Крайниците му са лежали безполезни, станали неизползваеми от електрическата буря, изпържила нервната му система. Бил е домъкнат в дневната от спалнята си, зашеметен като крава, поведена към кланицата. И подпрян на стената, за да не пропусне онова, което предстои.

Но ефектът от пистолета „Тейзър“ е кратък. Скоро мускулите потрепнали, пръстите се свили в юмруци. Наблюдавал изпитанието на съпругата си и гневът удавил тялото му в адреналин. Този път, когато се раздвижил, мускулите му се подчинили.

Опитал да се изправи, но тракането от падналата от скута му чаена чаша го издало.

Достатъчно бил само един импулс на „Тейзър“-а и той се сгромолясал като търкалящия се надолу по хълма Сизиф.

Джейн се взираше в лицето на Ричард Йегър, в леко отворените му клепачи, и мислеше за последните картини, които беше регистрирал мозъкът му. Собствените му крака, прострени безполезни пред него. Съпругата му, лежаща победена върху бежовия килим. И един нож, в стиснатия юмрук на похитителя, приближаващ, за да го убие.

В дневната е шумно; мъжете крачат напред-назад като затворени в клетка животни, каквито са всъщност. Телевизорът гърми, а металното стълбище, водещо до редица килии, дрънчи при всяка стъпка по него. Надзирателите никога не ни изпускат от очи. Наблюдателните камери са навсякъде — в банята, дори в района на тоалетната. Следят ни през прозорците на пункта на надзирателите, докато се движим из подобния на кладенец вътрешен двор. Виждат всяко наше движение. Поправителен център „Суза-Барановски“ е на шест нива, най-новото подобно заведение в масачузетската поправителна система, и е истинско техническо чудо. Ключалките са без ключове; задействат се от компютърни терминали в кулата на надзирателите. Командите ни се дават от безтелесни гласове по интеркоми. Вратата на всяка от килиите може да се отваря и затваря от дистанционно устройство, без да е нужна появата на човешко същество. Има дни, когато се питам дали някой от нашите пазачи е от плът и кръв или силуетите, които виждаме зад стъклата, са просто аниматронни роботи, с поклащащ се торс, с кимаща глава. Но независимо дали хора или машини, мен ме наблюдават, но това не ме смущава, защото не могат да надникнат в ума ми; не могат да влязат сред тъмния пейзаж на фантазиите ми. Това място принадлежи единствено на мен.

Докато седя в дневната и гледам новините в осемнайсет часа, аз се разхождам из същия този пейзаж. Говорителката, която се усмихва от екрана, извършва това пътуване с мен. Представям си тъмната й коса като черно петно върху възглавницата. Виждам потта, блестяща по кожата й. И в моя свят тя не се усмихва; о, не, очите й са широко отворени, разширените зеници напомнят бездънни кладенци, устните са изкривени от ужас. Гледам усмивката й, слушам извивките на гласа й и се опитвам да си представя как биха звучали виковете й.