Мери Кларк - Бягство

Къде би могла да отиде? Коя всъщност беше тя, не спираше да се пита Том.

Загледа се в старомодния черен телефон с шайба. Обади ми се, Алис, отправи той настойчивата си молба. Но часовете се точеха, започна да се развиделява, снегът не преставаше да вали, а телефонът така и не иззвъня.

Лейси пристигна в Чикаго в четири и половина. Оттам взе самолета в пет и петнайсет за Бостън. Отново плати с кредитната карта, но за полета на Делта от Бостън до Ню Йорк смяташе да плати в брой. Въпросният полет щеше да кацне на Морското летище, на една миля от главния терминал на Ла Гуардия. Сигурна беше, че който и да я е проследил до Ню Йорк, няма да я потърси точно там, а като плати в брой за последния преход, може би щеше да заблуди областния прокурор, че е останала в Бостън.

Преди да се качи на самолета в Чикаго, Лейси си купи новия брой на Ню Йорк Таймс. По средата на полета прегледа първата половина на вестника. След малко разбра, че няма смисъл, защото в глава й не влизаше нищо от прочетеното, и се зае да сгъва вестника, за да го прибере. Изведнъж обаче ахна от изненада. От първата страница на втората част на вестника я гледаше физиономията на Рик Паркър.

Прочете статията веднъж и после още веднъж, опитвайки се да разбере нещо. Това беше нова версия на историята за Рик. Видян за последен път в сряда следобед, когато завел клиент да огледа апартамента на убитата Изабел Уеъринг, Ричард Паркър младши, както вече със сигурност твърдеше полицията, беше заподозрян в убийството на Уеъринг.

Дали се крие, зачуди се Лейси. Дали е мъртъв? Дали информацията, която тя беше дала на Гари Болдуин във вторник вечерта, играеше някаква роля в тази работа? Спомни си, че когато спомена пред Болдуин за това как Рик е бил в хижата в Стоу няколко часа преди смъртта на Хедър Ланди, Болдуин не беше реагирал по никакъв начин. А ето че сега полицията официално съобщаваше, че Рик е свидетел по делото за убийството на Изабел. Трябва да има някаква връзка, рече си тя.

Едва когато самолетът вече кацаше в Бостън, Лейси осъзна, че най-сетне е успяла да измисли място в Ню Йорк, където би могла да отседне без някой да се сети.

В 8:05 тя слезе от самолета на летище „Лоугън“. Мислено се помоли Тим Пауърс, управителят на сградата, в която беше апартаментът на Изабел Уеъринг, да си е вкъщи и набра номера.

Един път преди четири години, точно когато си тръгваше от 70-та Източна номер три след оглед с клиент, Лейси успя да предотврати един ужасен инцидент, за който щяха да обвинят Тим Пауърс. Всичко беше станало така бързо. Някакво дете се беше откъснало от бавачката си и беше изтичало на улицата, защото Тим беше оставил входната врата отворена, понеже точно в момента я ремонтираше. Лейси реагира на мига и сграбчи детето в момента преди да го сгази минаващият по улицата товарен камион.

Разтреперан от ужас, Тим й се бе заклел:

— Лейси, вината щеше да е изцяло моя. Ако някога имаш нужда от нещо — каквото и да е — можеш да разчиташ на мен.

Ето сега имам нужда, Тим, каза си тя, докато го чакаше да вдигне телефона.

Тим се смая, като чу гласа й.

— Лейси Фаръл — възкликна той. — Мислех, че си изчезнала от лицето на земята.

Горе-долу така стана, рече си Лейси.

— Тим — започна тя, — имам нужда от помощ. Ти веднъж спомена, че…

Той я прекъсна.

— Каквото пожелаеш, Лейси.

— Имам нужда от квартира за известно време — каза тя едва чуто.

На телефоните нямаше друг човек, но въпреки това тя се огледа, страхуваше се да не я подслуша някой.

— Тим — забързано рече тя, — следят ме. Мисля, че е същият човек, който уби Изабел Уеъринг. Не искам да те подлагам на опасност, но не мога да се прибера нито в моя апартамент, нито при роднините си. Той никога няма да се сети да ме търси в твоята сграда. Искам да отседна поне за тази нощ в апартамента на Изабел Уеъринг. И моля ти се, Тим — това е много важно — не казвай на никого. Все едно, че не сме говорили.

Денят очевидно не беше свършил за инспектор Ед Слоун. След като остави Рик Паркър в рехабилитационния център в Хартфорд, той закара Присила Паркър в имението в Гринидж, откъдето взе собствената си кола.

На път за Манхатън той се обади в участъка, за да провери дали Ник Марс е там.

— Болдуин те търси няколко пъти, всъщност звъни през една минута — съобщи той на Слоун. — Иска да те види колкото е възможно по-скоро. Не можел да се свърже с теб по телефона в колата ти.

— Да — отвърна Слоун, — нищо чудно.