Мери Кларк - Бягство

— Обещах да ви предам дневника — каза тя. — Обещах също така да го прочета и аз. Не знам защо Изабел толкова държеше да го прочета и аз. Точните й думи бяха: „Покажи му къде.“ Искаше да ви покажа нещо в дневника. Подозирам, че по някаква причина е решила, че аз ще открия какво точно е потвърдило подозренията й за това, че смъртта на дъщеря ви не е била проста случайност. Опитвам се да изпълня желанието й.

Тя отвори сака и извади страниците, които носеше със себе си.

Ланди ги разгледа и извърна глава.

Лейси беше сигурна, че почеркът на дъщеря му ще представлява твърде болезнена гледка за него, но той отрони само следната забележка:

— Това не е оригиналът.

— Оригиналът не е тук. Утре ще го предам на полицията.

Лицето му внезапно почервеня от гняв.

— Изабел ви е помолила за друго.

Лейси се изправи.

— Господин Ланди, нямам друг избор. Предполагам разбирате, че ще се наложи доста да обяснявам на полицията защо съм изнесла веществено доказателство от местопроизшествието. Уверена съм, че в крайна сметка ще ви върнат оригинала, но засега, боя се, ще трябва да се задоволите с копието.

Както и аз, добави тя на ум, докато излизаше от кабинета му.

Той дори не вдигна глава, когато тя излезе.

Когато се прибра в апартамента си, Лейси включи входната лампа и дори успя да направи няколко стъпки преди да забележи хаоса, който цареше вътре. Чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им разсипано по пода, шкафовете бяха изтърбушени, възглавниците от мебелите бяха свалени на пода. Даже хладилникът беше изпразнен и оставен отворен. Ужасена и уплашена, тя се втренчи в бъркотията, после си проправи път през хаоса, за да повика управителя. Набра 911 и после помоли да предадат за инцидента на инспектор Слоун.

Той пристигна скоро след полицаите от местния участък.

— Знаете какво са търсили, нали? — отбеляза делово Слоун.

— Да, знам — отвърна Лейси. — Дневника на Хедър Ланди. Но той не е тук. В офиса ми е. Надявам се, че този, който е идвал тук, няма да отиде и там.

В полицейската кола на път за офиса инспектор Слоун прочете на Лейси правата й.

— Само спазих обещанието, което дадох на умиращата жена — възмути се тя. — Тя ме помоли да прочета дневника и после да го дам на бащата на Хедър и аз направих точно това. Тази вечер му занесох копие от дневника.

Когато стигнаха в офиса, Слоун не се отдели от нея, докато тя не отвори шкафа и не взе кафявия плик, в който бе прибрала оригинала на дневника.

Той отвори скобата, с която бяха прикрепени страниците, извади няколко листа, разгледа ги и вдигна глава към нея.

— Сигурна ли сте, че сте ми дали всичко?

— Това е всичко, което намерих покрай Изабел Уеъринг, когато тя умираше — отвърна Лейси, надявайки се да не настоява много. Копието, което беше направила за себе си, стоеше заключено в чекмеджето на бюрото й.

— Най-добре да се отбием в участъка, госпожице Фаръл. Мисля, че ще трябва да си поговорим още веднъж за цялата тази история.

— А апартамента ми — запротестира тя. — Трябва да го разтребя.

Сигурно звучи смешно. Някой може да е убил Изабел заради дневника на Хедър, помисли си тя, аз също може би нямаше да съм жива, ако си бях останала у дома тази вечер, а сега се тревожа за това, че е разхвърляно. Главата я болеше. Минаваше десет часът, а тя не беше яла нищо цял ден.

— Апартаментът ви ще почака — рязко отвърна Слоун. — Трябва да ми разкажете всичко още веднъж.

Но когато стигнаха в участъка, той все пак изпрати инспектор Ник Марс да й донесе сандвич и кафе. После започна.

— Добре, да започнем всичко отначало, госпожице Фаръл.

Едни и същи въпроси отново и отново, поклати глава Лейси. Дали се е срещала някога с Хедър Ланди? Не е ли странно, че Изабел Уеъринг я е потърсила за продажбата на апартамента си само след случайна среща в асансьора няколко месеца по-рано? Колко пъти са се срещали с Изабел Уеъринг през последната седмица? На обяд? На вечеря? В края на деня?

— Тя наричаше ранната вечер „трезва светлина“ — чу се да казва сякаш отстрани Лейси, ровейки из съзнанието си да открие нещо, което още не им е казала. — Казваше, че така я наричали първите заселници и според нея това било най-самотното време на деня.

— Нямаше ли стари приятелки, на които да се обади?

— Знам само, че се обаждаше на мен. Може би е мислила, че понеже и аз съм сама жена в Манхатън, може да й помогна да разбере по-добре живота на дъщеря си — обясни Лейси.

— И смъртта й — добави тя.