Мери Кларк - Бягство

С невярващ поглед той се втренчи в белите страници. Запрелиства ги бързо-бързо, търсейки някакви следи от ръкопис по тях. Всичките бяха празни — нямаше нито една изписана. Значи дневникът беше останал в апартамента, осъзна той. Какво да прави? Трябва внимателно да обмисли нещата.

Вече беше твърде късно да се върне за другите листове. Ченгетата навярно бяха плъзнали навсякъде из апартамента. Ще трябва да намери друг начин да се добере до тях. Не беше никак късно обаче да попречи на Лейси Фаръл да го разпознае в съда. Всъщност тази работа май щеше да му достави огромно удоволствие.

Едва призори Лейси се унесе в тежка, изпълнена със сънища дрямка, в която по дългите коридори бавно се движеха сенки, а иззад заключените врати се разнасяха ужасени писъци.

В седем без петнайсет се събуди с облекчение, макар да се ужасяваше от предстоящия ден. Инспектор Слоун й беше казал, че иска да отиде в участъка, за да помогне на художника им да състави портрет на Къртис Колдуел.

Докато седеше по халат и пиеше кафе, загледана в шлеповете, които бавно се движеха нагоре по течението на Ийст Ривър, тя знаеше, че най-напред ще трябва да вземе друго решение.

Какво да правя с дневника, питаше се Лейси. Изабел вярваше, че в него има нещо, което доказва, че смъртта на Хедър не е била нещастен случай.

Къртис Колдуел уби Изабел и открадна дневника.

Дали я беше убил заради онова, което беше открила в него? Дали беше откраднал онова, което смяташе, че е в дневника, за да се увери, че никой друг няма да го прочете?

Тя се обърна и погледна назад. Куфарчето й продължаваше да си лежи под дивана. Куфарчето, където беше скрила окървавените страници.

Трябва да ги предам на полицията, каза си тя. Но знам един начин, чрез който ще направя така, че да спазя и обещанието, което дадох на Изабел.

В два часа Лейси се намираше в полицейския участък, седнала от другата страна на голямата маса, зад която бяха инспектор Слоун и помощникът му, инспектор Ник Марс. Инспектор Слоун изглеждаше леко задъхан, сякаш беше бързал. А може би просто пуши прекалено много, реши Лейси. От горния му джоб се подаваше отворен пакет цигари.

Ник Марс беше съвършено друг случай. Напомняше й онзи първокурсник от футболния отбор, в когото беше влюбена на осемнайсет години. Марс беше към двайсетгодишен, с бебешко лице с пълни бузки, невинни сини очи и честичко се усмихваше. Симпатичен образ. Всъщност тя разбираше, че той ще играе доброто ченге в играта, която се играе при полицейски разпит. Слоун щеше да бъде груб и понякога да се показва сърдит, Ник Марс щеше да заглажда нещата, показвайки се мъдър и спокоен.

Лейси беше прекарала близо три часа в участъка, достатъчно време, за да разгадае постановката, която бяха подготвили в нейна чест. Докато се опитваше да опише на полицейския художник физиономията на Къртис Колдуел, Слоун явно показваше раздразнението си от това, че тя не може да го опише по-точно.

— Нямаше никакви белези, петна или татуировки — обясняваше тя на художника. — Поне аз не забелязах такива. Мога само да ви кажа, че имаше слабо лице със слънчев загар, бледосини очи и пепеляворуса коса. В чертите му нямаше нищо забележително. Всичко беше съразмерно — освен може би устните. Бяха доста тънки.

Но когато видя рисунката на художника, макар и колебливо, тя каза:

— Не, съвсем не изглеждаше така.

— Тогава как изглеждаше? — троснато запита Слоун.

— Спокойно, Ед. На Лейси никак не й е било лесно — Ник Марс й се усмихна окуражително.

След като художникът не можа да нарисува достатъчно добре мъжа, когото беше видяла, Лейси изгледа безкрайна поредица снимки на лица. Никоя от тях обаче не приличаше на мъжа, когото тя познаваше под името Къртис Колдуел, и това още повече раздразни Слоун.

Той извади от джоба си цигара и я запали с явен жест на безпомощно разочарование.

— Е, добре, госпожице Фаръл — забързано рече той. — Ще трябва отново да ни разкажете как стана всичко.

— Лейси, искаш ли чаша кафе? — попита Марс.

— Да, благодаря.

Тя му се усмихна благодарно, но мислено се предупреди: Внимавай. Не забравяй, че те играят на добро и лошо ченге. Явно инспектор Слоун минаваше към следващата точка в дневния ред.

— Госпожице Фаръл, иска ми се отново да ни разкажете някои моменти от престъплението. Когато се обадихте на 911 снощи, сте била твърде разстроена.

Лейси вдигна вежди.

— И напълно основателно — кимна тя с глава.

— Разбира се. И бих казал, че бяхте в шок, когато говорихме с вас след това.