Агата Кристи - Смърт в Лимсток

— Може би.

— Все още не знаете?

— Не знам.

— Но подозирате някого?

— Да. Но извършителят е много коварен човек, някой, който знае всички подробности на тази игра.

Можех да си представя каква мрежа от разследвания е създал Неш в градчето. Не се и съмнявах, че всяко писмо, написано от някой заподозрян или пуснато на ръка в някоя кутия, е било внимателно проучено. Рано или късно престъпникът щеше да се разкрие, щеше да стане прекалено самонадеян.

За трети път се извиних за моето нежелано присъствие.

— Е, нищо — отвърна философски Неш. — Нищо вече не може да се направи. Дано другия път имаме повече късмет.

Излязох от сградата. Някой стоеше до колата ми. За мое учудване познах Меган.

— Здравей — каза тя, — мислех, че е твоята кола. Какво правиш тук?

— Мисля, че по-важно е да знам ти какво правиш тук? — отвърнах.

— Излязох да се поразходя. Обичам да се разхождам нощем. Никой не те спира и не ти говори глупави неща. Обичам звездите, всичко мирише така хубаво и ежедневните неща изглеждат толкова тайнствени.

— За всичко това съм съгласен с теб. Но само котките и магьосниците се разхождат нощем. Вашите ще се безпокоят за теб!

— Не, няма. Никога не се интересуват къде съм и какво правя.

— Как се справят вкъщи? — попитах.

— Мисля, че добре.

— Госпожица Холанд грижи ли се за теб?

— Елзи е наред. Горката, няма никаква вина, че е абсолютна глупачка.

— Не си много мила, но може би си права. Скачай вътре и ще те закарам до вас.

Не беше напълно вярно, че никой не обръщаше внимание на Меган.

Симингтън стоеше на стълбите при вратата, когато пристигнахме. Той впери очи в нас.

— Здрасти, там ли е Меган?

— Да — отвърнах аз. — Доведох я.

— Не бива да излизаш навън, без да ни предупредиш, Меган — гласът му беше остър. — Госпожица Холанд много се тревожеше за теб.

Тя промърмори нещо, мина покрай него и влезе в къщата. Симингтън въздъхна.

— Едно пораснало момиче е голяма отговорност, особено сега, когато е без майка, която да се грижи за нея. — Той ме погледна с подозрение. — Предполагам, че сте я извели на разходка с колата?

Помислих, че е най-добре да оставя нещата така.

На следващия ден полудях. Като мисля за всичко, случило се тогава, това е единственото обяснение, което мога да си дам.

Трябваше да отида на месечния си преглед при Маркус Кент… Отидох с влака. За голяма моя изненада Джоана предпочете да си остане вкъщи. Като правило обикновено тя беше много развълнувана, преди да тръгна, и обикновено оставахме по няколко дни в Лондон.

Този път дори й предложих да се върнем същия ден с вечерния влак, но за моя голяма изненада дори това не промени решението й. Каза ми само тайнствено, че има много работа и че няма намерение да прекара часове в мрачния и претъпкан влак, когато наоколо е такъв хубав ден.

Това беше истина, но не звучеше като истинската Джоана.

Каза, че не иска и колата, така че аз отидох с нея до гарата и я оставих там до завръщането си.

Гарата на Лимсток е разположена на половин час път от самия град по причини, знайни само от железопътната компания. По средата на пътя срещнах Меган.

— Здрасти, какво правиш?

— Просто се разхождам.

— Но не си излязла на кратка разходка, както се казва, нали? Мотаеш се наоколо като излязъл от равновесие бръмбар.

— Е, всъщност не отивам никъде определено.

— Тогава по-добре ела и ме изпрати до гарата — отворих вратата на колата и Меган скочи вътре.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

— До Лондон. Трябва да се видя с лекаря си.

— Не чувстваш гърба си по-зле, нали?

— Не. Всъщност сега се чувствам изключително добре. Очаквам и лекарят ми да се зарадва.

Тя кимна.

Стигнахме до гарата. Спрях колата и отидох да си купя билет. На перона имаше много малко хора — не познавах никого.

— Няма да ми откажеш да ми заемеш едно пени, нали? — обади се Меган. — Искам да си купя шоколад.

— Ето — подадох й монета. — Сигурна ли си, че не искаш и малко дъвка или бонбони?

— Най-много обичам шоколад — каза Меган, без да усети сарказма в думите ми. Тя отиде към машината за шоколад. Загледах се след нея с все по-голямо раздразнение.

Носеше разкривени, стари обувки, груби, грозни чорапи и безформени сако и пола. Не зная защо, но наистина бях ядосан.

Когато се върна, ядосано попитах:

— Защо си обула тези отвратителни чорапи?

Меган ме погледна с изненада:

— Какво им има?