Агата Кристи - Карти на масата

Сега беше изправен — трезв, способен и изпълнен с воинска решимост — готов да поеме контрол над ситуацията.

— Само минутка, моля — каза той.

Гласът му вече звучеше официално и прозвуча толкова различно, че всички от масата се обърнаха към него, а ръката на Ан Мередит замръзна над асото пика от мора.

— Със съжаление трябва да ви уведомя — рече той, — че нашият домакин, господин Шейтана, е мъртъв.

Госпожа Лоримър и доктор Робъртс скочиха на крака. Деспард се загледа натам и се намръщи. Ан Мередит пое дълбоко дъх:

— Сигурен ли сте, човече?

Доктор Робъртс, чиито професионални инстинкти се събудиха, прекоси стаята с онази подскачаща стъпка, характерна за лекарите при смъртен случай.

Батъл безцеремонно му препречи пътя.

— Почакайте малко, доктор Робъртс. Можете ли преди това да ми кажете кой е влизал и излизал от стаята тази вечер?

Лекарят се втренчи в него.

— Влизал и излизал? Не ви разбирам. Никой не е влизал и излизал.

Комисарят отмести погледа си.

— Вярно ли е това, госпожо Лоримър?

— Ами да.

— Нито дори икономът или друг от прислугата?

— Не. Икономът остави онзи поднос още като сядахме да играем и след това не се е появявал.

Батъл погледна Деспард, който кимна утвърдително. Ан проговори малко трудно, сякаш бе останала без дъх:

— Да… да, така е.

— Какво ви прихваща, човече? — нетърпеливо се обади доктор Робъртс. — Оставете да го прегледам — може просто да е припаднал.

— Не е припадък. Съжалявам, но никой няма да го докосне, докато не дойде съдебният лекар. Господин Шейтана е убит, дами и господа .

— Убит? — изстена Ан ужасено и същевременно недоверчиво.

Деспард гледаше пред себе си с празен поглед. Госпожа Лоримър изстреля въпроса си:

— Убит?

Доктор Робъртс възкликна:

— Боже господи!

Батъл поклати глава. В момента изражението му беше непроницаемо като на китайски мандарин.

— Прободен — обясни. — Това е причината — смърт от пробождане. — След тези думи той внезапно попита: — Някой от вас да е ставал от масата тази вечер?

Израженията и на четиримата се промениха и придобиха колеблив вид. На лицата им се изписаха страх, разбиране, слисване и ужас.

— Е?

Настъпи пауза, а после майор Деспард проговори тихо (вече се беше изправил и сега стоеше като войник на парад, обърнал своето издължено и интелигентно лице към Батъл):

— Струва ми се, че всеки от нас е ставал от масата — да си долее чашата или да сложи дърва в огъня. Лично аз ставах и заради двете. Когато ходих до камината, Шейтана спеше в креслото си.

— Спеше?

— Да, така ми се стори.

— Възможно е — каза Батъл. — Но е възможно също така вече да е бил мъртъв. След малко ще се заемем с това. А сега ще ви помоля да преминете в съседната стая. — После се обърна към човека до себе си: — Полковник Рейс, надявам се, че ще ни придружите, нали?

Рейс бързо кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, господин комисар.

Четиримата бавно преминаха през вратата.

Госпожа Оливър се отпусна в едно кресло в отдалечения край на стаята и тихо заплака.

Батъл вдигна телефона и се обади на някого. След малко каза:

— Полицията ще пристигне скоро. Натовари мен със случая. Съдебният лекар ще дойде след малко. Според вас, мосю Поаро, откога е мъртъв той? Лично аз бих казал малко повече от час.

— Не възразявам. Уви, няма кой да удостовери това с точност, няма кой да каже: „Този човек е мъртъв от един час, двайсет и пет минути и четирийсет секунди.“

Батъл кимна разсеяно.

— Той седеше точно пред камината, а това малко променя нещата. Повече от час, но не повече от два и половина часа — мога да се закълна, че лекарят ще каже точно това. Никой не е чул нищо, никой не е видял нищо. Удивително! Доста отчаяна постъпка. Спокойно е можел да извика.

— Само че не е извикал. Убиецът е имал късмет. Съгласен съм с вас, mon ami — наистина отчаяна постъпка.

— Имате ли нещо предвид относно мотива, мосю Поаро? Някаква идея?

Детективът изрече бавно:

— Да, струва ми се, че бих могъл да посоча някои съображения. Кажете ми, Шейтана намеквал ли ви е нещо по-особено за поканата тази вечер?

Комисарят го изгледа с любопитство.

— Не, мосю Поаро. Не ми спомена нищо. Защо?

Чу се звънецът на входа, последва и чукане по външната врата.

— Това са хората от полицията — каза Батъл. — Отивам да ги посрещна. После ще поговорим пак. Трябва да се заловя за работа.

Поаро кимна.

Батъл излезе от стаята.

Госпожа Оливър продължаваше да хлипа.