Агата Кристи: Карти на масата

Повсеместно е разпространено мнението, че детективският роман е като надбягване, в което броят на участниците е известен — този на конете и ездачите. „Плащате и избирате!“ фаворитът, или лицето, което би могло да е извършило престъплението, обикновено се смята за пълна противоположност на фаворита от едно истинско състезание. С други думи — той е абсолютен аутсайдер! Набележете този, за когото съществува най-малка вероятност да е престъпникът и в 90% от случаите вашата задача е изпълнена.

Тъй като не ми се иска моите читатели да захвърлят книгата ми с отвращение, предпочитам да ги предупредя, че това не е такава книга . Още от самото начало участниците са четирима и при подходящи обстоятелства всеки от тях би могъл да извърши престъплението. Това автоматично изключва елемента на изненада. Независимо от това аз смятам, че и тези четирима герои заслужават внимание, тъй като всеки от тях е убил и е способен да го направи отново. Те притежават напълно различни характери, напълно различни движещи мотиви, биха прибегнали и до напълно различни методи. Следователно процесът на дедукция би трябвало да бъде поставен изцяло на психологическа основа, което, само по себе си, е много интересно, понеже след самото деяние интересът остава прикован към душевността на убиеца.

Бих могла да добавя още, че този е един от любимите случаи на Еркюл Поаро. Не такова обаче е мнението на капитан Хейстингс, приятеля на Поаро, който смята историята за доста скучна! Оставям на теб, читателю, да прецениш кой от двамата е прав.

— Драги ми Поаро!

Гласът беше приглушен и мъркащ — глас, който съвсем преднамерено беше превърнат в инструмент и в който нямаше нищо необмислено или непредвидено.

Еркюл Поаро се извърна и се поклони, а после тържествено протегна ръка за поздрав.

В погледа му се появи някаква необичайна искра. Човек би помислил, че тази случайна среща е събудила в него чувство, каквото човек не изпитва всеки ден.

— Скъпи господин Шейтана — отговори той. Настъпи кратка пауза. Приличаха на двама дуелисти с вдигнати шпаги.

Край тях бавно се нижеше добре облечена лондонска тълпа. Отляво и отдясно долитаха неясни реплики и думи.

— Скъпи, каква красота!

— Просто са божествени, нали, мили?

Срещата бе станала в Уесекс Хаус, където беше изложбата на кутийки за енфие. Входът струваше една гвинея и приходите бяха предназначени за лондонските болници.

— О, драги — рече Шейтана, — толкова се радвам да ви видя! Да не би да сте решили да дадете почивка на палачите? Нима престъпниците са позарязали занаята? Или пък очаквате обир тук днес. О, това би било прекалено хубаво!

— Уви, мосю — отвърна Поаро. — Тук съм единствено в качеството ми на частно лице.

За миг вниманието на Шейтана бе привлечено от едно прекрасно младо същество с плътно прилепнали къдрици от едната страна на главата, докато от другата стърчаха три рога на изобилието от черна слама.

Той каза:

— Но, мила моя, защо не дойдохте на моето празненство? Беше просто чудесно! Не можете да си представите колко много хора разговаряха с мен! Една дама дори успя да ми каже „Как сте?“, „Довиждане“ и „Страшно ви благодаря“, но, разбира се, обяснението е, че тази клетница просто беше някъде от обраслите в растителност предградия.

Детективът се възползва от времето, през което прекрасното младо същество отговаряше в подобаващ стил, за да разгледа косматото украшение, кацнало на горната устна на Шейтана.

Чудесни мустаци — дори много красиви — навярно единствените в цял Лондон, които можеха да съперничат с тези на мосю Еркюл Поаро.

„Само че не са толкова пищни — помисли си той. — Не, определено не могат да се мерят с моите. Tout de meme 1 1 Все пак (фр.) — Б.пр. хващат око.“

Но това можеше да се каже като цяло и за самия господин Шейтана, защото такъв беше неговият замисъл — той съвсем умишлено търсеше мефистофелски ефект. Беше висок и слаб, лицето му беше издължено и меланхолично, гарвановочерните му вежди бяха силно подчертани, мустаците му бяха със заострени от восък краища, а под тях се мъдреше черна козя брадичка. Дрехите му бяха истински произведения на изкуството — с безупречна, но и същевременно чудата кройка.

Всеки почтен англичанин, чийто поглед попаднеше върху него, изпитваше най-чистосърдечното желание да го възнагради с един здрав ритник! Често по негов адрес се чуваше да казват следното, което се отличаваше с подчертана липса на оригиналност: „Ето го този проклет даго 2 2 Презрително прозвище за чужденец. — Б.пр. Шейтана!“ На което пък съпруги, дъщери, сестри, лели, майки и дори баби отговаряха по съответстващ на техните възрастови особености начин, но в крайна сметка думите им се свеждаха горе-долу до следното: „Зная, мили. Разбира се, той наистина е ужасен. Но пък е толкова богат! И дава такива празненства! И винаги е готов да ти каже нещо забавно и злобничко за другите.“