Агата Кристи: Карти на масата

— Познавам мосю Поаро — обади се полицейският комисар. Физиономията му се изкриви в усмивка, за да си възвърне след миг предишната безизразност.

— Полковник Рейс — продължи домакинът.

Поаро виждаше полковника за пръв път, но беше чувал нещо за него. Този мургав и привлекателен мъж с бронзов загар обикновено все се намираше в някой от по-отдалечените краища на империята, особено ако там ставаше нещо тревожно. Сикрет Сървис е словосъчетание, което навярно звучи мелодраматично, но то най-точно можеше да охарактеризира заниманията на полковник Рейс.

Поаро вече бе успял да проумее и да оцени замисъла на своя домакин.

— Другите гости закъсняват — каза господин Шейтана.

— Навярно вината е у мен, защото ми се струва, че ви поканих за 8.15.

Но в този момент вратата се отвори и икономът оповести:

— Доктор Робъртс.

Влезе мъж, чието поведение в леко пародиен стил напомняше на човек, който се суети около леглото на болен. Беше на средна възраст и розовото му лице имаше жизнерадостен вид. Имаше мигащи очички, беше пооплешивял и предразположен към напълняване, а от цялата му личност се излъчваше усещането за добре дезинфектиран медик. Не му липсваха бодрост и самоувереност. Човек оставаше с усещането, че диагнозите му несъмнено са правилни, предписаното лечение — приятно и практично, „а за възстановяване няма да е зле и малко шампанско“. Светски човек!

— Не съм закъснял, надявам се? — весело попита той.

Здрависа се с домакина, а след това бе представен на останалите. Срещата с Батъл като че ли му достави най-голямо удоволствие.

— О, ама вие сте от важните клечки в Скотланд Ярд, нали така? Колко интересно! Сигурно никак няма да ви е приятно да говорите за работата си, но отсега ви предупреждавам, че ще опитам да измъкна нещо. Престъпленията винаги са ме интересували. Е, може би не е много хубаво за един лекар, но няма да казваме на по-нервните ми пациенти, нали? Ха-ха-ха!

Вратата отново се отвори.

— Госпожа Лоримър.

Тя беше добре облечена дама на около шейсет години. Притежаваше фини черти, красиво подредена коса и ясен, малко остър глас.

— Надявам се, че не съм закъсняла — каза тя, като се приближи към домакина.

След това се обърна, за да поздрави доктор Робъртс, когото познаваше. Икономът съобщи:

— Майор Деспард.

Майор Деспард беше висок и слаб мъж с привлекателни черти, като лицето му леко се загрозяваше от белег на слепоочието. След представянето той съвсем естествено се озова до полковник Рейс и не след дълго двамата мъже вече говореха за спорт и си разказваха преживелици от сафаритата, в които бяха участвали.

Вратата се отвори за последен път и икономът оповести:

— Госпожица Мередит.

Влезе девойка, която явно наскоро бе навършила двайсет години. Беше със среден ръст и симпатична. На тила й падаха кестеняви къдрици, а сивите й очи бяха големи и леко раздалечени. На лицето й имаше пудра, но не и грим. Говореше бавно и явно се стесняваше.

Тя възкликна:

— Божичко, аз ли съм последна?

Шейтана се спусна към нея с шери в ръка, изричайки изискан комплимент. Последва официално и почти церемониално представяне.

След това младата жена, отпивайки от шерито си, се озова близо до Поаро.

— Нашият приятел е точен до педантичност — подхвърли той с усмивка.

Тя се съгласи:

— Да, виждам. Днес малцина си правят труда да ти представят останалите. Просто казват: „Предполагам, че познавате всички тук“, и те оставят така.

— Независимо дали ги познавате или не?

— Независимо дали ги познавате или не. Понякога човек се чувства неловко, но така е далеч по-впечатляващо. — Тя се поколеба, а после добави: — Да не би това да е госпожа Оливър, писателката?

В този момент госпожа Оливър извиси плътния си глас, обръщайки се към доктор Робъртс:

— Не можете да убегнете на женския инстинкт, докторе. Жените ги умеят тези работи.

Забравяйки, че не е с интелектуалната си прическа, тя понечи да отметне косата си назад, но опитът й бе осуетен от бретона.

— Да, това е госпожа Оливър — каза Поаро.

— Тази, която е написала „Трупът в библиотеката“?

— Самата тя.

Госпожица Мередит леко се намръщи.

— Ами онзи човек с дървената физиономия — какво каза за него господин Шейтана? Че е полицейски комисар ли?

— От Скотланд Ярд.

— А вие?

— Какво аз?

— Зная всичко за вас, мосю Поаро. Всъщност вие разкрихте азбучните убийства.

— Мадмоазел, карате ме да се чувствам неловко.