Агата Кристи - Карти на масата

— Но, драги ми Поаро, ако нещо се извърши изключително добре, така човек оправдава своето деяние. Извинете, но това, което вие искате — да залавяте всеки убиец, да му слагате белезници, да го хвърляте зад решетките, за да увисне в крайна сметка на въжето някоя ранна сутрин — е проява на доста ограничено въображение. Според мен успелият убиец трябва да получи пенсия и да бъде поканен на вечеря!

Поаро сви рамене.

— Не съм толкова безразличен към изкуството в престъпленията, колко смятате вие. Мога да се възхищавам на убиеца така, както се възхищавам и на тигъра — възхищение от един звяр в раирана окраска. Само че ще се възхищавам пред клетката му, без да влизам вътре. Ще вляза вътре само тогава, когато дългът го изиска. Защото, господин Шейтана, вие сам го знаете — тигърът може да скочи…

Шейтана се изсмя.

— Разбирам. Ами убиецът?

— Той може да убие — мрачно изрече Поаро.

— Друже мой, вашата предпазливост ме изненадва! Означава ли това, че няма да искате да видите моята колекция от… тигри?

— Точно обратното — с най-голямо удоволствие.

— Каква смелост!

— Страхувам се, че не ме разбрахте добре, господин Шейтана. Възприехте думите ми като предупреждение. Преди малко ме попитахте дали намирам колекцията ви от убийци за забавна, а аз ви отвърнах, че бих употребил друго определение. И то е — опасна. Според мен, господин Шейтана, вашето хоби може да се окаже твърде опасно нещо!

Шейтана се изсмя съвсем по мефистофелски, а после каза:

— Значи да ви очаквам в петък, осемнайсети?

Поаро направи лек поклон.

— Точно така. Mille remerciments 3 3 Хиляди благодарности! (фр.) — Б.пр. .

— Ще организирам малко празненство — замислено произнесе Шейтана. — Не забравяйте — в осем часа.

Той се отдалечи. Детективът остана на мястото си още минута-две, загледан след него. После замислено поклати глава.

Вратата на апартамента се отвори безшумно и среброкосият иконом направи път на Поаро, за да влезе. Икономът затвори вратата също така безшумно и след като помогна на госта да свали палтото и шапката си, попита с тих глас:

— За кого да съобщя?

— Мосю Еркюл Поаро.

Когато икономът отвори друга врата, за да оповести пристигането на госта, в коридора долетяха приглушени гласове.

Шейтана, с чаша шери в ръка, се приближи, за да го посрещне. Както обикновено беше облечен безупречно. Мефистофелското у него тази вечер като че ли беше още по-подчертано, а веждите му бяха извити нагоре сякаш повече от друг път.

— Позволете да ви представя. Познавате ли госпожа Оливър?

Ексцентричността на домакина явно остана удовлетворена от лекото потрепване на Поаро.

Ариадни Оливър се ползваше с ненадминатата слава на една от най-известните авторки на детективски романи и други сензационни истории. Тя пишеше също така и популярни, макар и не съвсем издържани граматично статии със заглавия като „Развитие на криминалността“ и „Прочути престъпления от ревност“, „Убийството от любов срещу убийството за облагодетелстване“. Същевременно беше запалена феминистка и винаги когато някое по-значително убийство намираше място в пресата, вестниците неизменно публикуваха интервю с нея, като често пъти се цитираше едно нейно предишно изказване: „Ах, само ако начело на Скотланд Ярд стоеше жена !“ Тя твърдо вярваше в непогрешимостта на женската интуиция.

Що се отнася до останалото — тя беше жена на средна възраст, привлекателна по един не съвсем общоприет начин, с хубави очи, с възширочки рамене и огромен облак непокорна прошарена коса, с която тя постоянно експериментираше. Имаше дни, когато видът й бе високоинтелектуален — с опъната назад коса, прибрана на кок, оставяйки челото открито; друг път се появяваше с вълнообразни кичури като някоя мадона или пък с недотам подредени ситни къдрици. Тази вечер бе решила да експериментира с бретона.

Тя поздрави Поаро, когото бе виждала на една вечеря с литературни знаменитости, с приятен плътен глас.

— Несъмнено познавате полицейския комисар Батъл, нали? — каза Шейтана.

Един човек с ъгловато тяло и безизразна физиономия пристъпи напред. Чувството, че е направен от дърво, далеч не беше единственото усещане у непредубедения наблюдател — в него почти не оставаше съмнение, че въпросното дърво не е какво да е, а е тъкмо от онзи вид, от който се правят бойните кораби.

Полицейският комисар Батъл минаваше за най-доброто, с което можеше да се похвали Скотланд Ярд в момента. Това не му пречеше винаги да изглежда скован и малко глуповат.