Агата Кристи: Карти на масата

Играчите там бяха навлезли съвсем сериозно в играта и бързо обявяваха един след друг: „Едно каро“, „Пас“, „Три спатии“, „Три пики“, „Четири кари“, „Контра“, „Четири купи“.

Той ги загледа и устните му се разтеглиха в лукава усмивка.

После прекоси стаята и се настани в голямо кресло до камината. Внесоха поднос с напитки, който бе поставен на съседна масичка. Отраженията на пламъците танцуваха по кристалните запушалки.

Прочут майстор на ефектите, Шейтана бе направил така, че стаята да изглежда осветена само от камината. Малък лампион до креслото му светеше достатъчно, ако искаше да чете. Дискретно поставените лампи потапяха стаята по-скоро в сумрак, отколкото в светлина. Малко по-силна лампа имаше само над масата за карти, откъдето долитаха монотонните наддавания.

— Едно без коз — рече ясно и отчетливо госпожа Лоримър.

— Три купи — агресивно отговори доктор Робъртс.

— Пас — тихият глас беше на Ан Мередит.

Обаждането на Деспард винаги се предхождаше от кратка пауза. Впечатлението обаче беше не за човек, който мисли бавно, а такъв, който иска да е сигурен в думите си.

— Четири купи.

— Контра.

С лице, огряно от игривите пламъци, Шейтана се усмихваше.

Усмивката не слизаше от лицето му. Клепачите му леко помръднаха…

Явно доволен от организираното празненство, той се забавляваше.

— Пет кари. Манш и робер — каза полковник Рейс. — Чудесен партньор сте — обърна се той към Поаро. — Не вярвах, че ще успеете. Имахме късмет, че не тръгнаха с пика.

— Нямаше да промени кой знае колко нещата — обади се не без известно великодушие полицейският комисар Батъл.

Той бе обявил пики. Неговата партньорка, госпожа Оливър, имаше пика, но „нещо й бе подсказало“ да атакува спатия, като резултата от това бе катастрофален.

Полковникът погледна часовника си:

— Дванайсет и десет. Още една игра?

— Ще ме извините — каза полицейският комисар, — но аз съм свикнал да си лягам навреме.

— Аз също — обади се и Еркюл Поаро.

— Тогава да сметнем резултата — предложи Рейс.

Равносметката от петте робера за вечерта бе съкрушителна победа за представителите на мъжкия пол. Госпожа Оливър бе вътре с три лири и седем шилинга. Най-много бе спечелил полковник Рейс.

Госпожа Оливър умееше да губи. Тя се разплати с останалите без съжаление.

— Тази вечер всичко беше против мен — каза тя. — Случва се понякога. А само да знаете вчера какви прекрасни карти ми идваха. Три пъти поред имах по сто и петдесет от оньори.

Тя се надигна и взе бродираната си вечерна чанта, като в последната секунда, преди да вдигне ръка, за да отметне косата от челото си, се сети.

— Предполагам, че домакинът ни е оттатък — каза и се отправи към съседната стая, а останалите я последваха.

Шейтана се намираше в креслото си до камината. Играчите бяха погълнати от картите.

— Контра на пет спатии — казваше госпожа Лоримър с нейния хладен и рязък глас.

— Пет без коз.

— Контра на пет без коз.

Ариадни Оливър се приближи към масата им. Очертаваше се гореща схватка.

Комисар Батъл също застана до нея.

Полковник Рейс се насочи към домакина, следван от Поаро.

— Ние си тръгваме, господин Шейтана — каза Рейс.

Той не отвърна. С наведената си глава имаше вид на заспал човек. Рейс хвърли многозначителен поглед към Поаро, а после се приближи още повече. Внезапно възкликна приглушено и се наведе. Детективът мигновено се озова до него и погледна натам, накъдето сочеше полковникът — към нещо, което би могло да мине за някакво по-особено метално украшение на ризата, но което всъщност не беше такова…

Поаро се наведе, вдигна ръката на Шейтана и я пусна. Очите му срещнаха изпитателния поглед на Рейс и той кимна. Полковникът извика:

— Господин комисар, само за минутка.

Батъл се приближи. Госпожа Оливър продължи да наблюдава играта на пет без коз с контра.

Независимо от отпуснатия си вид полицейският комисар всъщност притежаваше доста пъргав ум. Веждите му подскочиха нагоре и още с приближаването си той попита тихо:

— Да не се е случило нещо?

Полковник Рейс леко кимна към притихналия домакин в креслото.

Докато Батъл стоеше наведен над него, Поаро замислено разглеждаше лицето на Шейтана. Сега то имаше глуповато изражение — долната му устна беше увиснала, нямаше го демоничното изражение…

Детективът поклати глава.

Батъл се изправи. Беше огледал, без да го докосва, това, което приличаше на метално копче в ризата на Шейтана. Той също вдигна безжизнената ръка и я остави да падне.