Агата Кристи - Карти на масата

Ан Мередит имаше разтревожен вид. Тя се спря на прага, дишайки на пресекулки.

В поведението на комисаря Батъл изведнъж се появи нещо бащинско. Той стана и измести стола й така, че да не е обърнат право към него.

— Седнете, госпожице Мередит, моля ви, седнете. Не се тревожете. Зная, че всичко ви изглежда ужасно, но ви уверявам, че не е така.

— Струва ми се, че не може да се случи нещо по-лошо — едва изговори момичето. — Толкова е ужасно, толкова ужасно… Като си помисля, че един от нас… един от нас…

— Оставете мисленето на мен — любезно я прекъсна той. — А сега, госпожице Мередит, нека да запишем адреса ви.

— Уендън Котидж, Уолингфърд.

— Нямате ли адрес в града?

— Не, отседнала съм в моя клуб за два-три дни.

— А кой е вашият клуб?

— Дамският военноморски клуб.

— Чудесно. А сега, госпожице, добре ли познавахте господин Шейтана?

— Изобщо не го познавах добре. Винаги съм го смятала за ужасен човек.

— Защо?

— Защото си беше такъв! С тази ужасна усмивка! И как само се навеждаше над теб — сякаш иска да те ухапе.

— Отдавна ли го познавате?

— От около девет месеца. Запознахме се в един зимен курорт в Швейцария.

— Никога не бих допуснал, че е имал слабост към зимните спортове — изненада се Батъл.

— Само караше кънки. Беше чудесен кънкьор. Владееше много фигури и разни особени неща.

— А, това вече го разбирам. А след това виждахте ли се често?

— Ами доста често. Канеше ме на празненства и други забави. Беше много интересно.

— Но самият той не ви беше симпатичен?

— Не. От него ме побиваха тръпки.

Батъл попита внимателно:

— Но не сте имали някаква особена причина да се страхувате от него?

Ан Мередит вдигна огромните си и светли очи към него.

— Особена причина? О, не.

— Добре тогава. Да вземем тази вечер. Ставахте ли от мястото си изобщо?

— Мисля, че не. О, не! Май ставах веднъж. Разгледах картите на останалите.

— Но не сте се отдалечавали от масата, така ли?

— Не.

— Абсолютно ли сте сигурна, госпожице Мередит?

Бузите на момичето внезапно пламнаха.

— Не… не… Струва ми се, че се поразходих наоколо.

— Добре. Ще ме извините, госпожице Мередит, но се постарайте да казвате истината. Зная, че сте изнервена, а когато човек е изнервен, той е склонен да… е, да казва нещата така, както му се иска да бъдат. В крайна сметка това обаче не води до добро. Значи сте се разхождали наоколо. А ходихте ли до мястото, където седеше господин Шейтана?

Момичето помълча известно време, после каза:

— Честна дума, ама наистина честна — не си спомням.

— Да кажем, че може да сте ходили. Какво знаете за другите трима гости?

Тя поклати глава.

— Никога не съм ги срещала преди.

— Какво мислите за тях? Дали сред тези хора може да се намери убиец?

— Не мога да го повярвам. Просто не мога да повярвам. Майор Деспард го изключвам. Докторът според мен също не е — в края на краищата един лекар може да убие, когото си поиска по много по-лесен начин. С лекарство или нещо подобно.

— Значи, ако трябва да се спрете на някого, това е госпожа Лоримър, така ли?

— О, моля ви. Сигурна съм, че не може да е тя. Толкова е очарователна, толкова приятно се играе бридж с нея. Изобщо не те изнервя и не ти натяква грешките, толкова е добра.

— И все пак оставихте името й за накрая — каза Батъл.

— Само защото да намушкаш някого като че ли е по-скоро работа за жена.

Комисарят отново прибегна до своя фокуснически номер. Ан Мередит се дръпна назад.

— О, ужас! Трябва ли… да го докосна?

— Бих искал.

Той я наблюдаваше как предпазливо пое ножа, а лицето й се изкриви от погнуса.

— С това малко нещо… с това…

— Влиза като в масло — не без удоволствие изрече Батъл. — И дете може да го направи.

— Искате да кажете… Да не би да искате да кажете — огромните очи застинаха, — че аз съм могла да го извърша? Само че не съм. Защо ще го правя?

— Точно това искаме да узнаем — каза той. — Какъв е мотивът? Защо някой ще иска да убие Шейтана? Може да е бил чудак, но доколкото мога да преценя, не е заплашвал никого.

Дали в този момент тя не пое въздух по-дълбоко, дали не потрепна леко?

— Не е бил изнудвам или нещо подобно, нали така? — продължи Батъл. — Освен това, госпожице Мередит, нямате вид на девойка с гузна съвест.

Окуражена от топлото му отношение, за пръв път тя се усмихна.

— Вярно е. Нямам какво да крия.

— Тогава не се тревожете, госпожице Мередит. Предполагам, че след време отново ще трябва да ви зададем някои въпроси, но те ще бъдат от съвсем рутинен характер.