Агата Кристи - Карти на масата

— Казват, че съм склонен да обявявам повече от това, което държа в ръката си. Но пък винаги си е струвало.

Поаро се усмихна. Доктор Робъртс се надигна.

— Още нещо?

Детективът поклати глава.

— Е, тогава довиждане. Лека нощ, госпожо Оливър. Запомнете добре случилото се — по-добре е от вашите мистериозни отрови, нали?

Лекарят напусна стаята с походка, която отново си бе възвърнала скокливостта. Ариадни го изчака да затвори вратата и изрече с горчивина:

— Да запомня! Как ли не! Що за неинтелигентен народ. Винаги мога да измисля по-добро убийство от истинското . Никога не съм имала проблеми със сюжета. Освен това моите читатели си умират по тайнствените отрови!

Госпожа Лоримър влезе в трапезарията като истинска лейди. Изглеждаше малко бледа, но се владееше.

— Искам да се извиня за безпокойството — бяха първите думи на комисаря Батъл.

— Моля ви се, вие изпълнявате дълга си — отговори тя тихо. — Съгласна съм, че положението ви не е за завиждане, но няма как. Напълно съзнавам, че един от четирима ни трябва да е виновен. Естествено не мога да очаквам от вас да ми повярвате, че не съм аз, само защото го казвам.

Тя седна на стола, който полковник Рейс постави срещу комисаря. Интелигентните й сиви очи срещнаха погледа на Батъл и тя зачака почтително.

— Добре ли познавахте господин Шейтана? — започна той.

— Не бих казала добре. Познавам го от няколко години, но не бяхме близки.

— Къде се запознахте?

— В един египетски хотел, струва ми се, че беше „Уинтър Палас“ в Луксор.

— Какво е мнението ви за него?

Тя леко сви рамене.

— Смятах го — мисля, че мога да го кажа — за доста голям шарлатанин.

— Имали ли сте — извинете за въпроса — някакъв мотив да го премахнете?

Госпожа Лоримър остана изненадана от въпроса:

— Но, моля ви, господин комисар, нима смятате, че ще ви кажа, ако беше така?

— Защо не? — попита той. — Един наистина интелигентен човек винаги ще е наясно, че това рано или късно ще излезе на бял свят.

Госпожа Лоримър замислено наклони глава.

— Да, прав сте. Но, господин комисар, не съм имала никакъв мотив да премахвам господин Шейтана. За мен лично е напълно безразлично дали той е жив или мъртъв. Смятах го за позьор, който прекалява с театралниченето си и това ме дразнеше. Това е, или по-скоро беше отношението ми към него.

— Е, добре. А какво можете да ми кажете за тримата си компаньони?

— Боя се, че нищо. Майор Деспард и госпожица Мередит срещам за пръв път. И двамата ми станаха много симпатични. Доктор Робъртс познавам бегло.

— Но не е ваш лекар?

— О, не.

— А можете ли да ми кажете, госпожо Лоримър, колко пъти ставахте от мястото си и същевременно да ми опишете движението на останалите?

Тя отговори веднага:

— Предполагах, че ще ми зададете този въпрос, и затова се позамислих. Ставах веднъж, когато бях мор. Отидох до камината — господин Шейтана беше още жив. Казах му, че е много приятно да се види огън от истински дърва.

— И той какво ви отговори?

— Че ненавиждал радиатори.

— Някой чу ли разговора ви?

— Едва ли. Говорех тихо, за да не смущавам играещите. — После добави суховато: — Всъщност разполагате само с моята дума, че той е бил жив по това време и че е говорил с мен.

Комисарят не направи никакъв коментар, а продължи методично с въпросите си:

— Кога стана това?

— Струва ми се, че вече бяхме играли повече от час.

— А останалите?

— Доктор Робъртс ми донесе питие. Донесе и на себе си, но по-късно. Майор Деспард също ходи за напитки — някъде към 11.15.

— Само веднъж ли?

— Като че ли два пъти. Мъжете доста ставаха и сядаха, но не съм забелязала какво са правили. Струва ми се, че госпожица Мередит стана от мястото си само веднъж. Отиде да погледне картите на партньора си.

— Но не се е отделяла от масата?

— Трудно ми е да ви кажа. Може и да се е отдалечавала.

Батъл кимна.

— Не ми стана много ясно — измърмори.

— Съжалявам.

Още веднъж Батъл повтори фокуса си с ножа и го показа на госпожа Лоримър.

— Бихте ли погледнали това, госпожо Лоримър?

Тя пое оръжието доста спокойно.

— Виждали ли сте го преди?

— Никога.

— А е лежало на масичка във вашата стая.

— Не съм го забелязала.

— Сигурно осъзнавате, госпожо Лоримър, че с подобно оръжие и една жена е могла да го извърши.

— Предполагам, че да — тихо отвърна тя. Наведе се напред и му върна ножа.

— Но въпреки това — каза комисарят Батъл — тази жена би трябвало да е твърде отчаяна. Рискът е бил много голям.