Агата Кристи - Смъртта на лорд Еджуеър

— Не, не! Вие сте си помислили, че бедният старец, поддал се на общото настроение, обещава неща, които няма да изпълни, или по-точно — които няма намерение да изпълни. Само че обещанията на Еркюл Поаро, приятелю, са свещени.

И той тържествено се изпъчи след последните си думи.

— Това ми е известно, разбира се — побързах да кажа. — Но само за минутка ми мина през ума, че човек би могъл да изпадне под определено влияние.

— Нямам навика да се оставям да ми „влияят“, както се изразявате вие, Хейстингс. Най-прекрасното шампанско, дори и най-прелестната златокоса красавица — нищо не е в състояние да повлияе на Еркюл Поаро. Не, mon ami , всичко е много по-просто — аз съм заинтригуван!

— Имате предвид любовната история на Джейн Уилкинсън, така ли?

— Не точно това. „Любовната история“, както я нарекохте вие, е нещо твърде банално. Тя просто е поредното стъпало в успешната кариера на една наистина хубава жена. Ако херцогът на Мъртън не притежаваше нито титла, нито богатство, романтичните видения за приказния монах изобщо не биха вълнували нашата дама. Не, Хейстингс, тук ме занимава психологическото измерение на нещата, съприкосновението на характерите. Наистина се радвам, че ще имам възможността да опозная лорд Еджуеър.

— Съществуват ли някакви изгледи за успех?

— Pourquoi pas 5 5 Защо не? (фр.) — Б.пр. ? Всеки човек си има слабо място. Освен това не искам да оставям някакво съмнение у вас, Хейстингс — макар случаят да ме интригува само от психологическа гледна точка, това не означава, че ще се откажа от поставената ми задача. Знаете, че подобни предизвикателства към собствената ми находчивост, ми доставят безкрайно удоволствие.

Изплаших се да не би отново да подеме темата за малките сиви клетки, но за щастие този път ми се размина.

— Значи утре в 11 часа отиваме на Риджънт Гейт, така ли?

— Отиваме? — безкрайно учудено повдигна вежди Поаро.

— Но, Поаро! — извиках. — Не можете да ме изоставите! Нали винаги ви придружавам!

— Ако беше нещо, което радва душата ви — например загадъчен случай на отровителство, кърваво убийство — щях да ви разбера. Но само заради някакво си най-обикновено посещение при един лорд?

Поаро се засмя. В този момент ни известиха за пристигането на някакъв посетител.

За голяма наша изненада той се оказа Брайън Мартин.

На дневна светлина актьорът изглеждаше по-възрастен. Хубостта му беше все още запазена, макар и някак захабена. Мина ми през ума, че този човек навярно посяга към наркотици. Намираше се под някакво нервно напрежение и именно то ме наведе на тази мисъл.

— Добро утро, мосю Поаро — поздрави ведро. — С радост забелязвам, че с капитан Хейстингс сте избрали най-доброто време за закуска. Впрочем, навярно сте доста заети сега?

Поаро му отправи дружелюбна усмивка:

— О, не, нищо подобно. В момента не съм зает с нищо важно.

— Хайде, хайде — засмя се Брайън. — Не ви ли очакват в Скотланд Ярд? Нима кралското семейство не ви е възложило някоя деликатна афера? Просто не е за вярване.

— Очевидно смесвате фантазия и действителност, приятелю — усмихнато отбеляза Поаро. — Уверявам ви, че в момента наистина съм без всякакви ангажименти, но още не са ме включили в списъка на безработните. Dieu merci 6 6 Слава богу (фр.) — Б.пр. .

— Значи имам късмет, мосю Поаро — каза Брайън и отново се засмя. — Може би ще се заемете с нещо, за което искам да ви помоля?

Поаро замислено огледа младия човек.

— Имате нещо за мен? — попита той след една-две минути.

— Ами… Как да ви кажа? Отговорът е и да, и не.

Той се засмя доста нервно. Без да отделя поглед от него, Поаро му подаде стол. Младият мъж седна срещу нас, тъй като аз вече се бях настанил до Поаро.

— А сега да чуем — подкани го Поаро. — Разкажете ни всичко.

Брайън Мартин очевидно продължаваше да се колебае.

— Бедата е там, че не мога да изложа пред вас всичко така, както би ми се искало. — Той се подвоуми. — Не е лесно. Вижте, цялата история започна в Америка.

— В Америка?

— Всичко започна от най-обикновена случка, фактически просто пътувах с влак, когато забелязах един човек — грозноват, дребен, гладко избръснат, с очила и златен зъб.

— А! Златен зъб!

— Точно там е цялата загадка.

Поаро кимна няколко пъти.

— Започвам да разбирам. Продължавайте!

— Та ви казвам, че този човек просто ми направи впечатление. Тогава пътувах за Ню Йорк. Шест месеца по-късно бях в Лос Анджелис и там отново го видях. Представа нямам как е възможно, но това е самата истина. Дотук — нищо особено.